Георги Константинов :”Нямаме народ, имаме население в насипно състояние и кандидат-гастарбайтери”!

Вие сте един от дисидентите в България. Критикуван сте за много от действията си, като едно от тях е желанието Ви да взривите паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Да Ви върна към тези моменти – какво целяхте да постигнете тогава по време, в което дори все още е имало култ към личността на Сталин? Едва ли е било възможно да се вярва, че с подобно действие може да падне съветският режим. Как определяте това ваше действие години по-късно като правилно или недотам добре премислено?

– Дисидентът, според речниците, е човек, който се е отклонил от господстващото вероизповедание, вероотстъпник; инакомислещ. Това не е моят случай, аз никога не съм “изповядвал” марксленинизма и съм бил и си оставам привърженик на идеята за Световна тотална социална революция, която трябва да ликвидира всякакви “вероизповедания” и основаващите се на тях варианти и нюанси на господстващата политическа и социал-икономическа система.

В революционните си действия никога не съм бил сам. В случая с взривяването на статуята на Сталин на 3 март 1953 г. на подсъдимата скамейка бяхме 9 души. Бях осъден, като тяхен организатор. Вън от съдебния процес останаха около 600 души, предимно от Панагюрска околия, която беше в центъра на организацията, която държавна сигурност квалифицира, като “терористическа”.

Взривяването на статуята, както и други подобни акции, бяха част от бойната и психическа подготовка на членуващите в организацията за борба с диктатурата на БКП и по-точно за участието им в партизанската война, която трябваше да се разгъне в условията на очакваната по онова време Трета световна война.

Разбира се, смешно и нелепо би било да се предполага “падането на съветския режим” в резултат на подобни изолирани акции. Освен подготовката на бойците, взривяването беше израз на нашия протест срещу един от най-масовите убийци в човешката история, чиито последователи продължават да го боготворят. Останахме живи, защото диктаторът умря на 5 март същата година и в Кремъл започна така нар. десталинизация, чиито първи жертви станаха шефът на КГБ – Берия и неговите първи помощници.

Надявам се, че разбирате какъв нравствен и физически кураж изисква подобен акт, от който и сега нямам никакви основания да се чувствам неловко. В съседна Гърция Манолис Глезос, който беше свалил хитлеристкото знаме от Акропола беше обявен за “национален герой”. Ние нямаме такива претенции и изпитваме само чувството на задоволство от изпълнения революционен и човешки дълг.

Ако за нещо съм съжалявал, това е че вместо статуята, не можахме да взривим нейния жив модел. А това, че верующите в Сталин ме критикуват и днес, само му убеждава в това, колко право сме имали още преди близо седем десетилетия.

Вие сте осъден на затвор и успявате да избягате от България през 1973 г. – как стана самото бягство от страната във време, в което това е било почти невъзможно? Кой Ви съдейства това да се случи?

– Няма нищо невъзможно, когато акцията, в случая бягството, е много добре обмислено и организирано.

Помогнаха ми другари от България и Югославия, с които бяхме заедно в затвора – те ме посрещнаха на българо-югославската граница по време на един от съборите, които ставаха на браздата, и с тях, за 24 часа, прекосихме с “мерцедес” титова Югославия до италианската граница, която преминах също нелегално – с един скок през стената, която разделя Нова Горица от Гориция.

Вие сте един от дисидентите в България – разкажете малко повече за вашите спомени за режима на Живков. Как живеехте след като излязохте от затвора? С какво се занимавахте преди да избягате от страната?

– Вече казах, че не съм дисидент, нито декадент. Що се отнася до спомените ми от времето на “социализма”, съм написал мемоарите си в 9 тома (около 3500 стр.), обхващащи периода от 9 септември 1944 г. до 19 май 1991 г. – датата на завръщането ми от 18 годишна емиграция във Франция. Те са придружени от документи на 50-томното ми досие, състоящо се от пет “разработки” в НРБ и още пет – в чужбина.

От затвора излязох на 7 септември 1962 г. На следващата 1963-а записах математика и специализация информатика, след завършването през 1969 г. бях разпределен в Изчислителния Център на М-во на вътрешната търговия. Бяхме от “дефицитните кадри” – завършихме 23 души, а само за София бяха нужни около 600 информатици. На следващата 1970 година бях назначен за началник отдел “Изследване на операциите и Програмно обезпечение”, от където избягах на 15 юли 1973 г. Наверно, както и много други, ще се заинтересувате от причините за проявената “благосклонност” и “благородство” на “народната власт” към един яростен и непримирим нейн враг. Обясненията са в “досиетата”: след като копоите на ДС не можаха да ме пречупят с “тоягата”, са решили да опитат с “моркова”, като са мислили, че след като съм се оженил и са ми създали условия да правя “кариера” ще стана “по-сговорчив”. И след като това не се получи, решиха да ми устроят нов съдебен процес и този път, както се е изразил един от висшите партийни номенклатурчици, да ми видят сметката. Информиран за тези намерения на “народната власт”, аз напуснах страната – нещо, което не е влизало в плановете ми. Фактът, че се завърнах веднага след амнистията, доказва това.

Как се гледаше на режима на Тодор Живков във Франция? Имаше ли информация за това какво се случва в България и СССР?

– Обикновеният французин се интересуваше от България по-малко отколкото нашенеца проявява интереси да речем към република Мадагаскар, тоест – никак. Колкото до политическата, емиграция един от центровете на която беше Париж – особено тази, която не бързаше да се “интегрира” във френското общество – мисля, че бяхме по-добре информирани от местното население за събитията и процесите, които се разгъваха в България и в така нар. соцлагер. Това беше и естествено, тъй като разполагахме с много повече информация от тази, която беше достъпна за нашите сънародници, чиито източници се ограничаваха до цензурираната рекламна пропаганда на режима. Едно от доказателствата за тези ми твърдения са статиите, брошурите и книгите, издавани от емигрантския печат – част от които са събрани в сборниците “Барутни (по)мисли” и “С думи, вместо с куршуми”, издания на “Шрапнел”, София.

Къде бяхте на 10 ноември 1989 г. ? Къде Ви завари новината за смяната на Тодор Живков ?

–  Смяната на режима в края на 1989 г. ме завари в Париж – кризата в Източния Блок беше в разгара си, уволнението на Живков от московските му господари се очакваше от месеци, да не кажа от години и следователно не беше новина. Но, както ще покажа по-долу – то не решаваше проблемите на народа. 

 Защо се върнахте в България през 1991 г. ?

 – По същите причини, по които Ботев и другарите му слезнаха на Козлодуйския бряг, само, че времената се оказха далеч по-неблагоприятни от ботевските. Тогава, макар и мижаво, е имало въстание – априлското, и към четата му се е присъединил поне един – врачанското даскалче, готово да сложи главата си на дръвника на свободата. През 1989 г., когато народът можеше да промени съдбата си, неговата цел беше “да оцелее” – и “оцеля”! Макар и без една трета. За сега!  

Вие сте автор на книги по темата за Държавна сигурност. Да Ви попитам в обществото има мнение къде основателно, къде не, че целият преход е бил организиран предварително от служители на бившите комунистически разузнавателни и контраразузнавателни служби и от кадри на ДС. Всичко това още преди да бъде сменен Тодор Живков и под влияние от СССР. Как ще коментирате тази тема?

– Отговорът е по-сложен и едновременно – елементарен. Проблемът не е в ДС, макар, че и тя има определена заслуга за това, което се случи. Но, ако искаме да не си обясняваме историята провинциалистки – с “философията на домакинята” -трябва да разполагаме с достатъчно разнообразна и разнородна информация и с метод за обработката й. Какво имам предвид?  

През далечната 1975 г., в свой секретен доклад пред американския дипломатически корпус Хелмут Зоненфелд – заместник на държавния секретар Кисинджър от администрацията на Никсън-Форд, отговарящ за Източната политика на САЩ – заяви: “СССР навлиза в своята най-тежка криза от началото на съществуванието си. Тя засяга и сателитите му, и първата страна, в която ще настъпи социална експлозия е Полша. Кризата може да се разпространи в метрополията и колониалните й периферии, като верижна реакция от където е вероятно да обхване и Западна Европа. Ако ние позволим да се осъществи подобно революционно развитие от Тихия до Атлантическия океан, то потушаването му ще ни струва много по-скъпо от една Трета световна война. Затова, ние ще направим всичко възможно, за да убедим съветските ръководители в необходимостта от извършването на дълбоки реформи в империята. Във вътрешен план те могат да имат, като свой първообраз и предел “отворената титова смесена икономика”, а на международна плоскост – “Британското общежитие на народите”. (Цитирам по памет.)

Всичко това намери своя начален израз в състоялата се през същата година Хелзинкска конференция с така нар. Трета кошница за… “свободно движение на стоки, хора и идеи”.

Съветското ръководство обаче, олицетворявано по това време от болшевишката геронтокрация, искаше всичко да си остане по старому. Брежнев, който беше вече жив труп, вместо да се възползва от офертата и приеме подадената му ръка, не намери нищо по-умно от опита да изнесе кризата навън. “Червената” армия нахлу в Авганистанското тресавище, а на следващата 1980 г. в Полша избухна предвещаваната от Зоненфелд колосална социална криза. Този път класовата борба на полския пролетариат се увенча със създаването на нелегален синдикат, който събра 10 милиона членове. На своя първи Конгрес през септември на следващата 1981 г. “Солидарност” прие революционна програма, в която се прокламираше превръщането на Полша в Самоуправляваща се Република. Същевременно Конгресът отправи апел за солидарност до пролетариите в СССР и останалите “народни демокрации”. На път бяха, особено, ако събитията се развиеха по образеца на унгарската революция от 1956 г., да се сбъднат най-мрачните пророчества на Зоненфелд. Тогава, със задружните усилия на “Запада” и “Изтока”, се направи всичко възможно, за да се унищожи революционният потенциал на автономния синдикат. За целта бе създаден нов “Свещен съюз” между Москва, Вашингтон, европейската социалдемокрация, Ватикана и спец-службите, който даде карт бланш на Ярузелски, да арестува 45 000 активни синдикалисти и да подготви сцената за колаборационистите от рода на Лех Валенса с неговите приятели-интелектуалци Адам Михник, Яцек Курон и т.п. След това, в продължение на осем години, с тяхна помощ беше извадено революционното жило на полския пролетариат, за да се стигне до сядането на легалните “опозиционери” с номенклатурата около “Кръглата маса” в 1989 г., изборите и създаването на “първото демократично правителство” с активното съдействие на SB – полската държавна сигурност. Тя бе последвана от серия подобни “маси” и комбинации в останалите източно-европейски страни. Около тях насядаха палачи, малко жертви и много… доносници. Една по една техните диктатури “падаха”, но това ставаше с взаимната договорка и споразумение в Малта – “на високо равнище”, с които капитулацията беше възнаградена. В условията им влизаше да няма процеси срещу виновниците за всички престъпления и катастрофи и да не се посяга на богатствата, а от там и на… властта им. (Днес, в България те “властват” дори и в “светия синод” начело с днешния патрика – доносник на ДС.)

Когато през същата 1989 г. Михаил Горбачов и идеологът на “перестройката” Александър Яковлев посетиха Източен Берлин по случай “тържествата” за 40-годишнината от създаването на така нар. ГДР, на въпрос на нейния туземен наместник на Москва – Ерих Хонекер: – Другари, защо отстъпваме без бой?

Яковлев отговори: – Защото у нас в СССР зрее революция, в сравнение с която октомврийската ще прилича на буря в чаша вода…

След две години дойде редът и на СССР – “Студената война” и болшевишката контрареволюция завършиха с разпускане на “съюза”, забрана на компартията, установяване на “пазарна икономика” с фасадна демокрация и “мирна” трансформация на номенклатурата в “червена” олигархия.

Сбъдна се още едно друго пророкуване. В едно свое интервю от 1982 година пред германския седмичник “Шпигел” военният министър на САЩ от първия мандат на Рейгън – Каспар Уаинбъргър беше казал: “Скоро СССР ще слезе от сцената, но не с гръм и трясък, а… със скимтене.”

Така Западът гарантира “мекото кацане”, властта и парите на обуржоазените мутанти на държавно-капиталистическата класа, с което завърши най-дългия 75-годишен път в историята от “презрелия феодализъм” до монополистическия капитализъм, посредством обратния “мирен преход” от държавния капитализъм и неговата диктатура до пазарната или по-точно мафиотската демокрация…

Цената, в човешки жертви и разруха, която бе заплатена от нашите народи през този “мирен преход”, е по-висока от участието им в двете световни войни! Както казах: за 30 години българският народ беше “съкратен” от 9 на 6 милиона. Дори най-кървавата революция не можеше да вземе и 5 % от тези жертви!

Такъв е “безкръвният” баланс на извършената социална подмяна от бившите български “комунисти” при предумишленото, активно и доминиращо съучастие на “освободителите” от капиталистическия Запад… Всичко, което се случи от тогава до днес, е напълно… “естествено”. След като номенклатурата съхрани почти всички свои позиции вътре в страните на бившите Варшавски договор и СИВ (с цената на капитулацията в “Студената война”) и народът блееше: “45 години стигат!”, “Ю-на-ци!”, “Долу член 1-ви!”, “Мирен преход!” и ред други подобни политически премъдрости, нищо по-различно от това, което го сполетя, той не можеше да очаква! Ако една господстваща класа не бъде ликвидирана, като класа, тя с нейните мутанти и разноцветни изтърсаци, ще продължат да господстват “в нова премяна”, “под вънкашност чужда” с готовност да изядат… още “45 зелника”. Това е моят кратък отговор на вашия седми въпрос.

 Трябваше ли да се извърши лустрация в България и ако да, то защо не се случи?  И Трябва ли да се извърши сега, 30 години по-късно? Това е едно от исканията на протестиращите?  

– Защо “лустрацията” не се “случи”, трябва да е станало ясно от предишния ми отговор, но това, че тя продължава да е “едно от исканията на протестиращите – 30 години по-късно” е много жалко. Това искане е свидетелство за пропиляното историческо време и за абсолютното неразбиране на станалото и ставащото, което обещава занапред още по-мизерни и безизходни години. Защо? Да искаш “лустрация” на една класа, която, сменяйки имперските си чорбаджии и формата на собствеността си (от държавна в частна или обратно), беше съхранила господството си във всички сфери на живота – от синода, науката и изкуствата до финансите, икономиката и вътрешната политика е много повече от нелепост. Това, което все още може да има някакъв смисъл, да се надяваме, че не е станало вече безнадеждно късно, е бавната, трудна и неблагодарна работа за създаване на критична маса на революционния потенциал, което е условие sine qua non за създаването на НАРОД. Защото Народ ние нямаме, имаме население в насипно състояние и кандидат-гастарбайтери.

През 2007 г. тогавашният лидер на СДС и бивш президент Петър Стоянов Ви предлага за член на новосформираната комисия по досиетата, но вашата кандидатура в крайна сметка е отхвърлена от Националната служба за сигурност. Съжалявате ли и каква причина Ви беше изтъкната? Официално сте отхвърлен заради терористични действия?

– Защо Петър Стоянов издигна моята кандидатура през 2007 г. за “Комисията по досиетата” можете да питате него, колкото до мене – аз не съм проявявал нито за момент наивността да вярвам, че в “така създалата се обстановка” в БГ и съотношение на сили, мога да бъда допуснат до тайните (и престъпленията) на ДС. Това може да се провери лесно от тогавашните ми многобройни медийни интервюта. Приемайки да участвам в демократичното театро исках да покажа, че ръководната роля на бившата номенклатура и нейните “органи” не е отменена. За съжаление малцина го разбраха, а мнозинството отказа изобщо да го проумее, макар че разигралите се номера и изяви доказваха това по един безспорен начин. Аз и сега мисля, че само такова разбиране можеше да се превърне в началото на края на нескончаемия “мирен преход”…

Моят въпрос трябваше да се решава от държавните институции и “основните политически сили”, които се скриха зад “спец”-службите, оставяйки делото в техни ръце. За да подчертая залога на експеримента в едно от тези интервюта, между другото, бях казал:

– Който е против моята кандидатура, е за държавна сигурност…

Какъв беше “баланса”?

Това, че н-ка на НСС (наследница на “закритите” Шесто и Второ Главно У-ние) ген. Иван Драшков – бивш офицер на ДС – направи и невъзможното, за да докаже, че съм “терорист”, намирам за нормално и не ме изненадва (за негово извинение дори мога да кажа, че на въпрос на бившия директор на Архива на ДС – полк. Серафим Стойков: Защо е излъгал? – той отвърнал, че върху него бил упражнен силен натиск, без да уточни от кого). Не ме учудва и това, че една пачавра, оглавяваща тогава ДКСИ (Държавната Комисия по Сигурността на Информацията) го улесни, като заяви, че в досието ми имало “предостатъчно доказателства за моята съпричастност към международния тероризъм”, но не можела да ги публикува, тъй като били “класифицирана информация”.

С техните “доклади” парламентарната Комисия по обществен ред и вътрешна сигурност си изми ръцете и анулира кандидатурата ми. Нейният председател Николай Свинаров, въпреки съпричастността си със “сигурността”, се беше почувствал неудобно в ролята на палячо и напусна заседанието, а заместницата му – Татяна Дончева, тогава от БСП – заяви, че на такива като мене можело да се даде и най-високия орден, но в никакъв случай не трябвало да се гласува доверие, защото предвид миналото ми не съм можел да бъда обективен към копоите на ДС. (И това въпреки недвусмисления отговор по време на интервюто ми пред въпросната комисия, с който декларирах, че ще се отнасям към тях със същата безпристрастност, с която ентомологът се отнася към своите насекоми!)

Не са за винене и депутатите на БСП (нали някой от “класиците” беше казал: всеки партиец – чекист и обратно!), нито тези от така нар. ДПС, които во главе със своя шеф Медю Доганов бяха до един доносници на ДС. Това е валидно и за НДСВ-то на бившия цар, който бе доведен от Мадрид от началства на същата тая “бивша” служба, която му осигури всестранен комфорт, включая и паричен, чрез “честния частник” – покойния Илия Павлов, царство му небесно.

По-интересно е друго! Същата негативна позиция заеха и “опозиционерите” на Иван Костов и Анастасия Мозер, а от парламентаристите на СДС ме подкрепиха само 7 души, против които застана другата им половина, оглавявана от Надежда, тогава още алиас Михайлова.

“Така че”, ако броим Свинаров за половин глас, за държавна сигурност се оказаха 240 – (7 и ½) = 232 ½ дУпЕтати от 40-то народно събрание. След този недвусмислен резултат Петър Стоянов напусна поста си на председател на СДС, а малко по-късно се оттегли и от “активния политически живот”. Явно беше му дошло в повече участието в полицейския цирк.

Защо според Вас България е една от малкото държави където след смяната на режима бившата комунистическа партия спечели изборите за Велико Народно събрание, което да състави нова Конституция, заменяща тази на комунистическия режим? На фалшификация на изборните резултати, неголяма подготвеност от страна на останалите партии (най-вече на СДС и демократите) или на волята на избирателите?

– Ако не желаем да бъдем лъгани, трябва да престанем да вярваме на фалшивите “новини”. Във всички колонии на бившата “Империя на Злото” – навдякъде, СПЕЧЕЛИ МУТИРАЛАТА НОМЕНКЛАТУРА! Дори един “птичи поглед” ще покаже, че във всички области на държавния и икономически живот на “соц”-страните се бяха настанили и господстваха, ако не величията на бившата партийна, административна, стопанска и военно-полицейска бюрокрация, то техните дечица и внученца. “Вторият ешалон” на червената буржоазия се образува от нейните доносници и едва ли би могло да е по-различно, след като по сведения на същата “Комисия по досиетата” броят на вербуваните от ДС за 45 години бе достигнал главозамайващата цифра от 2 500 000 резиденти, агенти, секретни сътрудници, явочници, доверени лица, доброволни заявители и прочее доносници. Една щателна проверка на произхода на политическите “елити” може да покаже кои са и от къде идват участниците в тридесетгодишния политически кадрил на стотиците партии, които бяха създадени по време на “прехода” – “Те”, и техните наследници, са навсякъде около нас – “на всеки метър”, дано да не е “до края на света”!

При подобни дадености, не са необходими никакви “фалшификации на изборите, нито някаква допълнителна подготвеност на останалите партии (най-вече на СДС и демократите)” би могла да промени статуквото.      

Всичко “случило се”, не е случайно! – След като диктатурата не успя да създаде масова социална опора, тя реши да я замени с полицейската чрез доносниците, които се произвеждаха “по план” – вербувани бяха от 1/4 до 1/3 от населението и това беше повсеместно – от метрополията (Москва) до колониалните й периферии към втората от които (Източно-Европейската) спадаше и БГ.

Безизходицата от създалото се положение се усложняваше от политиката на Вашингтон, който, за да няма “изненади”, при запълване на оставения от диктатурите “вакуум” предпочиташе да ползва услугите на старите, школувани и послушни кадри на капитулиралия враг, отколкото тези на някои от що годе независимите негови противници. Изпробвана при асимилирането на бившите нацисти, фашисти и фалангисти, тази политика продължи и с повалените болшевики. Беше трудно да се намерят по-верни слуги: срещу безнаказаността и съхраняването на привилегирования им статут те бяха и са готови на всякакви мерзости …    

 Говори се, че в първите години на демокрацията са се раздавали куфарчета с пари от бивши ръководни партийни кадри на БКП на приближени до тях хора (директори на предприятия и ръководители на външнотърговски дружества) и така се слага началото на т.нар. „кредитни милионери“ и милионери за един ден. Това отговаря ли на истината? 

– При описаната по-горе обстановка не бяха необходими никакви “куфарчета”. Държавно-капиталистическата класа или номенклатурата продължи да държи в ръцете си всички тайни и явни лостове на управлението и “разпределението на баницата” и след 10 ноември 1989 година. След като в течение на 45 години тя унищожаваше систематично и педантично всякакви конкуренти никой дори не се опита да й ги отнеме “след падането на Живков”. Така, при обратният преход от държавен към частен капитализъм, тя се оказа единствения реален играч на всички терени. Освен привелигированият старт, с международните и вътрешни връзки, и със свойствената за мафиотите “кругова́я пору́ка,  тя притежаваше относителна и несмущавана от никого подготвеност, което й помогна да смени безболезнено козината си и да се превърне от колективен собственик на държавното имущество в колектив от негови частни собственици. Така се “сложи началото на червената олигархия” и на обслужващият я слугинаж, и така започна най-новата история на частния капитализъм в БГ. На това място държа да подчертая, че ако “строителите” му и новите милионери не произлизаха от редовете на държавнокапиталистическата класа, а бяха да кажем “извънземни”, това нямаше да има ни най-малко значение от гледна точка на “бачкаториата”: тоя щеше да продължи да си бачка срещу мизерните мангизи от… “преди 10 ноември”. 

Вие сте известен с прякора „анархист“. В момента част от протестиращите против правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев са наричани превратаджии, деца на комунисти и т.н. Как ще коментирате тази тема? Следите ли протестите и подкрепяте ли ги или по-скоро сте на мнението на част от представителите на десницата, че това са организирани протести от външни сили?

Какво е вашето мнение за съдебната система в България в момента? За слогана „мутри вън“ и за обвиненията в корупция към висши магистрати и представители на изпълнителната и законодателна власт ?

На площадите се виждат и добре познати лица, бивши представители на властта като Мая Манолова, Александър Томов, представители на БСП. Какво бихте казали за това – опит да се „яхне“ протестът ли е това или зад протеста стоят олигархичните интереси на кръговете около Васил Божков и БСП?

– Групирам в едно отговора на тези три злободневни въпроси, отнасящи се до  протестите, техните мишени, желаещите да ги “яхнат” и моето отношение към протестиращите.

Не съм убеден в спонтанността им, но в случая не това е най-важното. Те безспорно са предизвикани от дълбоката криза на българското общество, но за да разберем същността на протестите и се опитаме да отгатнем резултатите от тях, е необходимо да вземем под внимание характеристиките, “идеалите” и стремежа на участниците в тях, връзките им (меко казано) с чужбина, тяхното обществено “тегло” и като следствие – техните възможности.

Както вече казахме, приемствеността при “мирния преход” беше съхранена. Същата класа, която заедно с агентурата си господстваше над българското общество преди 10 ноември 1989 г., претърпяла определени метаморфози и мутации, продължи да го “язди” Mutatis mutandis  и след тази дата. Само че поддържаното от силите на Варшавския пакт и от ДС “морално-политическо единство” между ненавиждащите се и завиждащи си групировки във върхушката на БКП се пропука след разпускането на пакта и на тайната полиция. Смениха се и господарите, и “ценностите”. Вместо СССР във “вакуума” на империята се настаниха САЩ, държавният монопол отстъпи мястото си на частната собственост, а властта на оръжието – на властта на парите.

Тези обстоятелства промениха “правилата на играта”. Отмени се забраната за конституиране на явни фракции и в “демократизираната” мафия се обособиха разноцветни кланове на политици и олигарси. Те продължиха съперничеството, конкуренцията и борбите си с други средства, каквито са тайните преговори и договори, “гражданските протести в границите на закона”, парламентарната “демокрация” др., които позволиха на “електората” да сменя “яздачите” си било чрез образуването в “задкулисието” на нови управляващи комбинации и коалиции, било с искане на оставки или избори.

На днешния стадии на “посткомунистическо” разложение, клановете на мафията, в съвременната й фауна, са представени политически в парламента от дясно на ляво, както следва: Воля, ГЕРБ, разединени патриоти, ДПС и БСП (последната е партията на най-много богаташи и като такава е малко по-лява от… Богдан Филов). Управляваща, в коалиция с “патриотите” за сега е ГЕРБ на бившият член на БКП и ученик в школата на ДС, бивш бодигард на бившата “държавна глава” – Тодор Живков и на бившия цар Симеон, настоящ собственик на охранителни и други фирми и дългогодишен премиер Бойко Борисов. За него бившият американският посланник Джон Байърли бе казал в резюме: Б.Б. е свиня, но наша свиня, позовавайки се на данни на ЦРУ (“СИМО”). От другата страна на виртуалната “барикада” е Румен Радев, чийто “портрет-робот” на кандидат-президент беше нарисуван от руския генерал-разведчик Решетников и връчен на Нинова, която издигна кандидатурата му за президентските избори през 2016 г.

Освен парламентарните представители на мафията в протестите участват стари и нови извънпарламентарни партии, някои в проект, които също се надяват да поставят задниците си върху новите парламентски кресла (Мая, Румен Петков, палячото Слави Трифонов, Демократична БГ и много други, сред които и вечния Йоло Денев).

Играещият важна, включитерно и парична спомоществователна роля гангстер и милиардер (отново по документи на американските секретни служби) – Васил Божков, алиас “Черепа”, след една трескава ктивност в организирането и финансирането на протестите беше “посъветван” от московските си господари да потъне в мълчание. Той се скри, за да се избегне още по-грандиозен скандал и да не станат явни по-дълбоките подводни течения в размърдалото се блато.

Смяната на господарите, поради капитулацията на Москва в Студената война и новодъздалата се геополитическа конюнктура, повлияха силно на рузултата от схватките между клановете и вътрешните борби във всеки от тях. Той беше в корелационна зависимост от двубоя между агентурите или “петите колони” на старата “съветска” и западните спецслужби, с явното надмощие на последните.

Сигурно може да се кажат още много неща за нищожествата и смешниците, които се подвизават на политическата сцена, но едва ли има смисъл, а и аз, предвид на годините ми, нямам вече време за губене. Какво да разискваме за Иван Гешев и за реформата на съдебната система, когато това, от което има нужда са… революционните трибунали във всяка от общините на чиито общи събрания Суверенът трябва пряко да реши част от проблемите си, само че затова той няма потенциал, дори липсва необходимия критичен минимум за начеването на подобни социал-екологични операции.

За отбелязвате е, че работниците отсъстват от протестите като организирана сила, което показва, че синдикалната бюрокрация е свършила отлично своята работа и че пролетариатът, освен че се е смалил, се е… декласирал. Така нар. интелектуалци продадоха първородството си за паница казионна леща. Няма ги и студентите. Младите участници в протестите представляват аморфна, безидейна и дезорганизирана тълпа, която дори и да е независима от обрисуваните по-горе вътрешни и външни “играчи”, мисля, че нямат голям шанс. Най-вероятно те ще изиграят ролята на “полезни идиоти”, обслужвайки едните или другите от противостоящите си кланове и техните политически “сили”… Изходът от подобна комплицирана обстановка може да бъде само един “нов”, шарен парламент, който с родилни мъки ще излъчи петнадесетото поред “след-десетоноемврийско” правителство, което отново, много скоро “ще разочарова” гласувалите за него “протестъри”, връщайки събитията в изходната им точка. Всичко това ще се извършва в условиятаа на пандемия от коронавирус (за която не се знае кога ще бъдат открити ваксини и лекарства) и произтичащата от нея предстояща социаликономическа криза каквато човечеството не помни от времето на чумните епидемии…

Преди да премина към заключителната част на интервюто ще предложа някои необходими пояснения: под анархия разбираме способността на обществото да се самоорганизира и самоуправлява без уча­стието на държавата или какъвто и да е друг център на политическата власт.

Аз съм анархист или по-точно анархокомунист, т.е. привърженик на един идеал, който е намерил своя лаконичен израз в следната мисъл на Михаил Бакунин: «Свободата без социализъм е привилегия и несправедливост, социализмът без свобода е робство и скотство». Желаещите да се запознаят по-подробно с анархистическия идеал отправям към излязлата през 2019 г. книга “Анархизмът в ХХI век”, издание на Шрапнел, а тук ще се опитам да го опиша във възможно най-малко редове:

Анархокомунизмът е социаликономическа система, в която държавната органи-зация на обществото е заменена с доброволната и свободна Федерация на само-управляващи се общини (управлявани директно от общите събрания на всяка от тях) и вместо капиталистическата или пазарната, е въведена комунистическа икономика, тоест базирана върху свободния и доброволен труд, срещу който, положилите го получават всичко необходимо за съществуванието им.

Разбира се, тази най-кратка формулировка се нуждае от разгънати описания на “анатомията и физиологията” на такова общество, които интересуващите се могат да намерят в програмите и богатата книжнина на анархистическото движение.

Каква е България в момента и каква беше тя когато се прибрахте през 1991 г ? Има ли успех българският преход?

– През месец май на 1990 г. имах среща в Париж с тогавашния вожд на СДС – Желю Желев, с когото бяхме стари познати. Предстояха “първите демократични избори”. На въпроса ми: – Независимо от изборните резултати ще колаборирате ли с болшевиките? Отговорът му беше “Никога!” Три месеца по-късно той стана президент с гласовете на БСП, като за компенсация, съобразно договореностите, предложи за свой-заместник министърът на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев. Така номенклатурата и нейната млада опозиция си легнаха открито, пред очите на всички в кръвосмесителното ложе на властта. Когато се прибрах кръвосмешението беше консумирано на всички нейни етажи – от тричленките на общинските съвети до колаборационисткото правителство на Димитър Попов с участието на БСП, СДС и казионния БЗНС, оглавяван от агента на ДС – Виктор Вълков. Предстоеше гласуване на новата конституция. Участвах като “китайски наблюдател” на полу -гладната стачка на 39-те, които не я подписаха, но когато “спечелиха с малко, но завинаги” следващите избори, се заклеха в така нар. На-родно Събрание пред нея, а отвън “тъмно-синята” тълпа скандираше “Ю-на-ци!”, “Ю-на-ци”. Така завърши поредният акт от политическата комедия.

За днешното състояние на България и досегашните “успехи” на българския преход казах достатъчно, може би трябва да допълня, че нищо добро не очаква народът докато продължава да стои на колене пред отживели богове и сменящи местата си гангстери и мошеници във властта и опозицията.  

 Какво искате да кажете на младите хора в България, голяма част от които са на площадите вече близо 3 месеца и протестират за „смяна на системата“ и преустановяване на корупционните практики?

– Твърде дълго гласът ми “преминава тихо, като през пустиня”, но въпреки това, още веднъж ще отправя към тях апелът, който публикувахме през месец юли във вестника на Федерацията на българските анархисти:

Kъм протестиращите, които не са свързани с клановете на мафията и техните олигарси, партии и служби и още не са решили

“да гласуват с краката си”

Че страната е в криза и че тя ще става още по-тежка през следващите месеци и години – по това са единодушни всички. Кризата е системна или както казват от опозицията тя е “криза на модела на управление”. Всички – и протестиращи, и властници говорят за ПРОМЯНА. Но, сумарно, никой от тях не сочи изхода или поне контурите на промененото общество. Никой, било партиите на властта, било тези на парламентарната или извън-парламентарна опозиция – не е способен да посочи решението и още по-малко да реши проблемите, които всестранната криза поставя пред всеки от тях поотделно и коалиционно. Няма да ги решат и изборите, нито експертното или “правителството на националното спасение”, или това на кандидат-“бонапартите” и… “пиночетите”. За това свидетелства и мълчанието на всички тези дами и господа от “елитите” по въпроса КАКЪВ Е ИЗХОДА? На това мнение не са чужди и всички политолози, социолози, антрополози, футоролози, анализатори, журналисти и… попове.

“Борбата с корупцията” на властниците и на кандидатите за креслата им, е фарс и лъжа, защото тя е иманентна, произтичаща от самата природа на властта: “Всяка власт корумпира – казва Михаил Бакунин – абсолютната корумпира абсолютно”. Да се очаква от властта да премахне корупцията е по-безнадеждно от очакването на Годо. Това отвратително явление на държавността и класовите общества може да изчезне само с премахването на всяка власт на човек над човека.

Решение има и то е в ръцете на народа, но Народът трябва да се създаде!

С КАКВО ДА СЕ ЗАПОЧНЕ? – СЪС САМОУПРАВЛЕНИЕ НА НАРОДА, със създаване на органи на Самоуправлението, които да изместят и заместят тези на властта. Това предполага превръщането на всякакви протести, митинги или безплодни демонстрации и процесии в общи събрания на които всеки и всяка ще разискват свободно, изясняват и търсят решения на проблемите на обществото, които са създадени от потисничеството, грабежа и алчността на политическата и икономическа каста, която, предлагайки за ен-ти път услугите си на “спасител”, иска да го измами. Затова тя трябва да бъде отстранена!

На общите събрания във всеки населен пункт или в блоковете, кварталите и общините на големите агломерации всеки от участващите има право на един глас – на своя собствен. Решенията по общинските, окръжни и национални проблеми ще се вземат отдолу нагоре, директно от участниците в събранията с консенсус по виталните за общността проблеми и с мнозинство по второстепенните. (Пример на витален проблем е подреждането на задачите по приоритет.) Това не изключва съобразяването с мненията и предложенията на специалистите, но, както е казал Волтер: има един, който е по-умен от тях – това са ВСИЧКИ. Освен това, в днешната система специалистите са се учили, подготвяли и винаги са защитавали интересите на тези, които са ги назначили и им плащат, и които са създали проблемите – властниците и “олигарсите”, които протестиращите от 30 години насам наричат МАФИЯ, но всеки от клановете й се прави, че това не се отнася за тях.

Общото събрание ще взема решения по локалните, регионални и национални въпроси директно или с излъчване на делегати за конференциите и конгресите, за които трябва да важат следните изисквания:

– те са снабдени с императивни мандати, тоест не могат да се отклоняват от взетите на общите събрания решения…

– те са под постоянния контрол на излъчилите ги събрания…

– те са отзоваеми и сменяеми по всяко време от избралите ги…

– за времето, през което изпълняват обществено полезни функции, ще получават средните заплати на трудещите се…

– …

Практически, това как може да стане реалност?

Като се окупират всички пространства, зали и помещения, подходящи за провеждане на събрания – от тези в които могат да се събират хиляди до кината, театрите и помещенията в жилищните блокове.

За да се познават или опознаят участниците в тях, е за препоръчване народните асамблеи да не надхвърлят няколко стотин, максимум хиляда души. И тогава, след общите и свободни разисквания те ще вземат решения, съобразени само и единствено с интересите на самоуправляващия се Народ.

Самоуправлението трябва да се генерализира, обхващайки производството и услугите, разпределението и снабдяването, тоест необходимо е разширяването му в социалната и икономическата сфери. Културната и научна дейност ще бъдат напълно свободни от всякакво опекунство и цензура. Поддържането на обществения ред и отбраната на страната трябва да се поемат от въоръжения Народ, какъвто има в Швейцария например.

Координацията между съюзилите се свободно и доброволно общности ще се извършва с помощта на модерните технологии и средства за комуникация, чрез създадените за нуждите на самоуправлението социални мрежи.

Само така може да се постигне желаната ПРОМЯНА. Така ще се създадат необходимите условия за елиминиране на мафиотите и техните слуги от всички сфери на живота и за преодоляване на кризата. Така, вместо звани и незвани “представители на суверена”, самият Народ ще има думата, ще взема решения по всички местни, регионални и национални въпроси, след което ще ги привежда в изпълнение, упражнявайки постоянен контрол над функционирането на системата и на резултатите от него.

В днешните конкретни условия анатомията и физиологията на едно самоуправляващо се общество трябва да бъдат съобразени с пандемията от коронавирус.

Решението, което ние предлагаме е организация и реорганизация на цялия научен, технологичен, производствен и социален потенциал за борба с пандемията. Какво означава това на практика?

1) Експроприация на всички средства, които днес се изразходват за война и за издръжка на военнополицейския и бюрократичен апарат на държавата, както и на милиардите, предназначени за спасяване на капитализма от фалит и за луксозния живот на 1 % (единия процент) от милиардери и милионери, с оглед задоволяване на екзистенциалните нужди на останалите 99 % от населението.

2) Отделяне на необходимите средства и специалисти за:

а) приоритетно развитие на научноизследователските, учебни и производствени дейности, свързани с откриване на противоепидемични ваксини и лекарства;

б) за профилактика и средства за защита на всички срещу заразата;

в) за организиране на необходимата материална база за безплатно лечение на всички заболяли, което предполага конфискация на всички многозвездни хотели, палати и “сараи” и превръщането им в болнични заведения;

г) преквалификация на част от съществуващия медицински персонал и екстрено обучение на нови кадри за борба с пандемията и т.н., и т.н.

3) Форсиране на роботизацията и автоматизацията във всички жизненоважни производства и услуги при рязко съкращение на работния ден и седмица.

4) Солидарност и оказване на всестранна помощ на най-беззащитните и на народите от “развиващите се страни”, чиято здравна система е в окаяно или ембрионално състояние, и всички други мерки, които ще бъдат поискани от специалистите и от колективния човешки разум…

5) Програмата за действие остава отворена за всяко рационално предложение, имащо за цел СВОБОДАТА, РАВЕНСТВОТО И БРАТСКИЯ СЪЮЗ МЕЖДУ ВСИЧКИ ХОРА И НАРОДИ!

СВОБОДНА МИСЪЛ