Истории от прехода Епизод 8 Виктор Бузев – главен архитект на Варна

Къде бяхте на 10 ноември 1989 г. когато Тодор Живков беше свален от власт?

Разбрах за случката на улицата. Тъкмо се прибирах от Паспортна служба към Катедралата във Варна и новината ме завари на площада пред Операта. Тогава бях на 16 години и моят първи паспорт (зеленият) беше с дата 10 ноември 1989 г. и за мен имаше сантиментална стойност, но за съжаление като една честна калинка вместо да излъжа, че съм го изгубил аз го предадох като си сменях личната карта и сега съжалявам, защото това определено е реликва от прехода.

Пишеше Народна Република България, нали?

Да, НРБ 10 ноември 1989 г. Така че бях на улицата по това време, усети се цялата емоция и навън вреше и кипеше. Имаше чудене дали новината е истина или е някакъв блъф и ще ги изгърмят по-късно, но беше много забавно по това време. Все пак бях на 16 години тогава и не мога да кажа, че съм разбирал много от политика, а и като цяло цял живот съм се стремял да бъда надалеч от политиката. По улиците имаше бягащи хора с вдигнати ръце „свобода, свобода“ и аз се чудех какво става, но по-късно разбрахме какво се е случило.

Каква беше ситуацията във Варна по това време, имаше ли еуфория?

Не, имаше неяснота и недоверие. Нашите родители се бяха нагледали на такива провокации и емоцията беше умерена в началото.

Как се разви за вас (в личен аспект) преходът и първите години на демокрацията?

Първото нещо, което човек се сеща е, че може да си пусне коса като знак на съпричастност и протест. За щастие моят баща е капитан на кораби и имах информация за рок групите, но да можеш сам да се изявиш и да си осъществиш мечтата да приличаш на някой от любимите си артисти и музиканти е страхотна. Късахме си дънките и се носехме като парцалени кукли само и само да сме Anti System. Една година по-късно през 1990 г. дойде и първата училищна банда с мои съученици и приятели – „Циклон M”. Стилът на бандата беше каквото можем да свирим, а като цяло беше под влияние на “Rolling stones”, “Beatles” , Jimi Hendrix, видеокасети и филми като „Коса“ и всякакви движения, които се официализираха. Свирихме в апартамента на баскитариста, а аз имах честта да съм вокал на групата. По едно време се събраха 5 парчета и решихме, че бандата трябва да има име. Тогава нямахме барабани и чинели, бяхме ученици все още и свирехме върху кофи, а касата, която беше на барабана, беше направена от кашона на една прахосмукачка, която намерихме в дома на басиста Нелко. И както се чудихме как да се казва бандата, а нали по това време всички групи си пишеха имената върху касите, видяхме, че на нашата каса е написано „Циклон М“ и така я кръстихме първата група, в която участвах. Бяха хубави и весели години, свирихме в апартамента му и в един момент на родителите му започна да им писва и тогава изтърбушихме мазата и сред миризма на кисело зеле, буркани и компоти се раждаха първите парчета на бандата.

По професия сте архитект, как стана така, че не се захванахте с музика, а с архитектура?

Рисувам още от дете, от първи клас и имах влечение към творчеството и творческите начинания. В един момент моята скъпа леля, която също е архитект, ме отрезви и каза: „моето момче всеки архитект може да бъде художник, но не всеки художник може да бъде архитект“ и според мен взех правилният избор и тръгнах в тази посока на архитект. По-късно осъзнах и отговорността на тази професия – докато художникът с творчеството си изразява себе си, архитектът носи отговорност за труда си, защото той остава във времето. Архитектът формира средата, в която растем и се раждат децата ни. Доста отговорна професия и смятам, че нося отговорност и се справям добре.

Изградихте се като професионалист в тази сфера по време на демокрацията. Има противопоставяне във всички сфери „преди и след“ – преди 10 ноември 1989 г. и след това. Колко хубаво е било преди демокрацията и колко лошо е след това. При вас как се получи, каква оценка може да дадете? Кога е било по-добре от архитектурна гледна точка – преди или след 10 ноември?

Какво да ви кажа – погледнете сградите около нас и веднага ще ви стане ясно. Завиждам чисто професионално на колегите, които са работили преди 10 ноември 1989 г. Такива големи и значими обществени проекти са се строили тогава. Вземете който пример искате – Спортна зала, Делфинариумът, ФК, общината например за мен е сграда-скулптура. Държавата тогава е имала възможност да финансира такива мащабни и големи проекти. Естествено преходът е труден период и първата вълна на строителството от 1992 до 1996 г. – тогава дойдоха и първите фалити на строителни компании.  Още преди финансовите пирамиди се случи да се появят пирамиди в строителството. За съжаление и до ден днешен има сгради, които не са завършени поради фалита на тези фирми и заради спорове между собственици и сгради, които се саморазрушават. След това се появи новият Ренесанс в строителството, нови технологии и материали и около 2000 г. дойде едно по-приемливо развитие на архитектурата, а бумът до 2008 г. допринесе и за много лоши примери. Сега се радвам какво се случва в града ни – има млади и амбициозни архитекти, които работят в града ни. Като член на журито на националния конкурс „Сграда на годината“ мога да кажа, че се гордея, че с всяка изминала година все повече варненски сгради печелят тази награда. Това ме обнадеждава, че сме в правилната посока. За това е виновна и информацията, която ни залива отвсякъде и това допринася да има по-свежи и адекватни на съвремието ни проекти. Аз съм оптимист, че имаме добри примери и мога смело да кажа, че са на световно ниво.

Как се отрази преходът на старите сгради не само във Варна (събарянето на картофената къща), а и в София (изоставените царски конюшни), Пловдив (примерът с фабриката, която беше опожарена)? Нещата откъм състоянието на старите сгради, като че ли не са така, както трябва да бъдат?

Както казваше бившият главен архитект на София Петър Диков – идването на демокрацията ….. на градоустройството (разказа му се играта). Възстановяването на частната собственост и конкурентното начало са основни признаци на демокрацията. С промяната на Конституцията частната собственост вече е неприкосновена, което пък доведе със забавянето и реализацията на големи обществени проекти, тъй като са свързани с отчуждаване. Всичко започна да се плаща, а едно време беше в името на народа – бам, минаваме оттук и приключваме. Сега в момента нещата не седят по този начин. Много по-трудно, бавно и скъпо е, но си има процедури и законов ред, по което това нещо се случва и когато се спазва дори и да коства много време в крайна сметка собственикът тържествува със своята инвестиционна мечта.

Картофената къща е един пример, който доказва, че с много търпение моралът може да бъде пренебрегнат и в крайна сметка съдът се произнася с решение в полза на собствениците на имота – става въпрос за 12-годишен период, откакто тази сграда изчезна и сред поредица съдебни дела в крайна сметка собствениците ще получат разрешение за строеж на нещо, което определено ще е извън контекста на средата. Аз съм противник на имитацията, защото тя винаги си личи. Или правиш нещо ново и модерно и съответстващо на средата наоколо, или всичко друго е Лас Вегас, пирамиди, фараони, капители, гарги. За съжаление тези майстори ги няма – много лесно си личи, че това е една имитация, направена от стиропор. След 5 години боята пада, материалът е нетраен. Едно време майсторите са работили с камък, дърво, керамика – трайни материали. Гаранцията на един автомобил в момента е няколко години и го хвърляш – така е навсякъде в живота. Архитектурата обаче остава по-дълго в обкръжението ни и затова е отговорна работа – какво оставяш след себе си. Баба ми света и памет ми казваше : „недей, Вики, недей да ставаш архитект. Стани един доктор“ . И аз я питах защо да стана доктор и тя казваше: „на доктора срамът гние на 2 м. под земята, а на архитекта всички го гледат“ и сега като се замисля доста права е била жената.

Така ли се случи и с курортните комплекси, които очевидно са презастроени?

Тази дума откъде я чухте – презастроени? Или така ви идва отвътре?

Така ми дойде отвътре

В законодателството такава дума липсва и в момента много се върти тази дума в пространството дори има протести. Такъв термин в нашето законодателство не съществува, но разбирам какво имате предвид. Законодателството дава възможност да се случи това застрояване – не си въобразявайте, че това, което се случва и се строи е против закона и е с някакви подмолни действия, напротив. На първо място администрацията провежда градоустройствената политика, която е планове за цели местности и квартали, които са изработени по действащото законодателство. След това идва ред на инвестиционния проект и проектирането на самата сграда – тя също се съобразява с една камара наредби и този закон. После идва доклад на надзорна фирма, която проследява дали законът се е спазил и чак така влиза при главния архитект, който също преглежда за законността. Издава се разрешение за строеж, което също има срок за обжалване и след такава поредица от стъпки и стриктно спазване на закона, в крайна сметка резултатът е този. Отговорът е елементарен – за да няма такова застрояване трябва да се промени законът. Това обаче е малко политическо говорене, защото в крайна сметка дори и аз да направя някакъв отказ, а аз съм го правил, то най-накрая минава през съда и той се произнася по закона, а неизпълнението на съдебно решение е за затвора. Не е до харесва ми или не ми харесва. Правя усилия по някакъв начин да се регулира този процес, но мечтата на всеки инвеститор е да получи максимумът. По-лошото е изчезването на ценностите и промяната на ценностната система. Изчезнаха ценности и добродетели и в момента единствената ценност, която изповядва младото поколение, е цар кеш и парите. Младежите стават големи хора, почват собствен бизнес и това им е целта в живота, което аз не виждам как може да се промени освен със законодателство.

По време на социализма също е имало такива случаи, в които стари сгради са изчезвали – например появата на мястото, популярно във Варна като „дупката“. 

Да, но тогава това е ставало в името на народа. За съжаление така се е действало към тези години и там само откритието на археологията спира този процес иначе щяхме да имаме поредният празен и пустеещ търговски център в центъра на града. Т.нар. „дупка“ за щастие до този момент не успя да се напълни със съдържание. Предстои международен конкурс, в който се надявам, че наистина ще участват млади и креативни хора от цял свят и на това място ще се случи нещо с много смисъл и човешки мащаб.

Колко дълго ще продължи според вас преходът и какво е за вас думата преход?

 Да преминеш от едно в друго, въпросът е да не е от една крайност в друга крайност. За мен винаги най-важното е да се намери баланс – смятам, че с хубав баланс не е нужно преходът да спира. Стига да е балансирано и всички хора да са щастливи от резултатите и това да си струва да се бориш и да живееш този живот. Така че аз съм оптимист, че в крайна сметка преходът продължава и се надявам наистина посоката да е правилна, а това ще покаже историята.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *