архитект Виктор Бузев: “Трябва да има промяна в законодателството”

Къде бяхте на 10 ноември 1989 г. когато Тодор Живков беше свален от власт?

Разбрах за случката на улицата. Тъкмо се прибирах от Паспортна служба към Катедралата във Варна и новината ме завари на площада пред Операта. Тогава бях на 16 години и моят първи паспорт (зеленият) беше с дата 10 ноември 1989 г. и за мен имаше сантиментална стойност, но за съжаление като една честна калинка вместо да излъжа, че съм го изгубил аз го предадох като си сменях личната карта и сега съжалявам, защото това определено е реликва от прехода.

Пишеше Народна Република България, нали?

Да, НРБ 10 ноември 1989 г. Така че бях на улицата по това време, усети се цялата емоция и навън вреше и кипеше. Имаше чудене дали новината е истина или е някакъв блъф и ще ги изгърмят по-късно, но беше много забавно по това време. Все пак бях на 16 години тогава и не мога да кажа, че съм разбирал много от политика, а и като цяло цял живот съм се стремял да бъда надалеч от политиката. По улиците имаше бягащи хора с вдигнати ръце „свобода, свобода“ и аз се чудех какво става, но по-късно разбрахме какво се е случило.

Каква беше ситуацията във Варна по това време, имаше ли еуфория?

Не, имаше неяснота и недоверие. Нашите родители се бяха нагледали на такива провокации и емоцията беше умерена в началото.

Как се разви за вас (в личен аспект) преходът и първите години на демокрацията?

Първото нещо, което човек се сеща е, че може да си пусне коса като знак на съпричастност и протест. За щастие моят баща е капитан на кораби и имах информация за рок групите, но да можеш сам да се изявиш и да си осъществиш мечтата да приличаш на някой от любимите си артисти и музиканти е страхотна. Късахме си дънките и се носехме като парцалени кукли само и само да сме Anti System. Една година по-късно през 1990 г. дойде и първата училищна банда с мои съученици и приятели – „Циклон M”. Стилът на бандата беше каквото можем да свирим, а като цяло беше под влияние на “Rolling stones”, “Beatles” , Jimi Hendrix, видеокасети и филми като „Коса“ и всякакви движения, които се официализираха. Свирихме в апартамента на баскитариста, а аз имах честта да съм вокал на групата. По едно време се събраха 5 парчета и решихме, че бандата трябва да има име. Тогава нямахме барабани и чинели, бяхме ученици все още и свирехме върху кофи, а касата, която беше на барабана, беше направена от кашона на една прахосмукачка, която намерихме в дома на басиста Нелко. И както се чудихме как да се казва бандата, а нали по това време всички групи си пишеха имената върху касите, видяхме, че на нашата каса е написано „Циклон М“ и така я кръстихме първата група, в която участвах. Бяха хубави и весели години, свирихме в апартамента му и в един момент на родителите му започна да им писва и тогава изтърбушихме мазата и сред миризма на кисело зеле, буркани и компоти се раждаха първите парчета на бандата.

По професия сте архитект, как стана така, че не се захванахте с музика, а с архитектура?

Рисувам още от дете, от първи клас и имах влечение към творчеството и творческите начинания. В един момент моята скъпа леля, която също е архитект, ме отрезви и каза: „моето момче всеки архитект може да бъде художник, но не всеки художник може да бъде архитект“ и според мен взех правилният избор и тръгнах в тази посока на архитект. По-късно осъзнах и отговорността на тази професия – докато художникът с творчеството си изразява себе си, архитектът носи отговорност за труда си, защото той остава във времето. Архитектът формира средата, в която растем и се раждат децата ни. Доста отговорна професия и смятам, че нося отговорност и се справям добре.

Изградихте се като професионалист в тази сфера по време на демокрацията. Има противопоставяне във всички сфери „преди и след“ – преди 10 ноември 1989 г. и след това. Колко хубаво е било преди демокрацията и колко лошо е след това. При вас как се получи, каква оценка може да дадете? Кога е било по-добре от архитектурна гледна точка – преди или след 10 ноември?

Какво да ви кажа – погледнете сградите около нас и веднага ще ви стане ясно. Завиждам чисто професионално на колегите, които са работили преди 10 ноември 1989 г. Такива големи и значими обществени проекти са се строили тогава. Вземете който пример искате – Спортна зала, Делфинариумът, ФК, общината например за мен е сграда-скулптура. Държавата тогава е имала възможност да финансира такива мащабни и големи проекти. Естествено преходът е труден период и първата вълна на строителството от 1992 до 1996 г. – тогава дойдоха и първите фалити на строителни компании.  Още преди финансовите пирамиди се случи да се появят пирамиди в строителството. За съжаление и до ден днешен има сгради, които не са завършени поради фалита на тези фирми и заради спорове между собственици и сгради, които се саморазрушават. След това се появи новият Ренесанс в строителството, нови технологии и материали и около 2000 г. дойде едно по-приемливо развитие на архитектурата, а бумът до 2008 г. допринесе и за много лоши примери. Сега се радвам какво се случва в града ни – има млади и амбициозни архитекти, които работят в града ни. Като член на журито на националния конкурс „Сграда на годината“ мога да кажа, че се гордея, че с всяка изминала година все повече варненски сгради печелят тази награда. Това ме обнадеждава, че сме в правилната посока. За това е виновна и информацията, която ни залива отвсякъде и това допринася да има по-свежи и адекватни на съвремието ни проекти. Аз съм оптимист, че имаме добри примери и мога смело да кажа, че са на световно ниво.

Как се отрази преходът на старите сгради не само във Варна (събарянето на картофената къща), а и в София (изоставените царски конюшни), Пловдив (примерът с фабриката, която беше опожарена)? Нещата откъм състоянието на старите сгради, като че ли не са така, както трябва да бъдат?

Както казваше бившият главен архитект на София Петър Диков – идването на демокрацията ….. на градоустройството (разказа му се играта). Възстановяването на частната собственост и конкурентното начало са основни признаци на демокрацията. С промяната на Конституцията частната собственост вече е неприкосновена, което пък доведе със забавянето и реализацията на големи обществени проекти, тъй като са свързани с отчуждаване. Всичко започна да се плаща, а едно време беше в името на народа – бам, минаваме оттук и приключваме. Сега в момента нещата не седят по този начин. Много по-трудно, бавно и скъпо е, но си има процедури и законов ред, по което това нещо се случва и когато се спазва дори и да коства много време в крайна сметка собственикът тържествува със своята инвестиционна мечта.

Картофената къща е един пример, който доказва, че с много търпение моралът може да бъде пренебрегнат и в крайна сметка съдът се произнася с решение в полза на собствениците на имота – става въпрос за 12-годишен период, откакто тази сграда изчезна и сред поредица съдебни дела в крайна сметка собствениците ще получат разрешение за строеж на нещо, което определено ще е извън контекста на средата. Аз съм противник на имитацията, защото тя винаги си личи. Или правиш нещо ново и модерно и съответстващо на средата наоколо, или всичко друго е Лас Вегас, пирамиди, фараони, капители, гарги. За съжаление тези майстори ги няма – много лесно си личи, че това е една имитация, направена от стиропор. След 5 години боята пада, материалът е нетраен. Едно време майсторите са работили с камък, дърво, керамика – трайни материали. Гаранцията на един автомобил в момента е няколко години и го хвърляш – така е навсякъде в живота. Архитектурата обаче остава по-дълго в обкръжението ни и затова е отговорна работа – какво оставяш след себе си. Баба ми света и памет ми казваше : „недей, Вики, недей да ставаш архитект. Стани един доктор“ . И аз я питах защо да стана доктор и тя казваше: „на доктора срамът гние на 2 м. под земята, а на архитекта всички го гледат“ и сега като се замисля доста права е била жената.

Така ли се случи и с курортните комплекси, които очевидно са презастроени?

Тази дума откъде я чухте – презастроени? Или така ви идва отвътре?

Така ми дойде отвътре

В законодателството такава дума липсва и в момента много се върти тази дума в пространството дори има протести. Такъв термин в нашето законодателство не съществува, но разбирам какво имате предвид. Законодателството дава възможност да се случи това застрояване – не си въобразявайте, че това, което се случва и се строи е против закона и е с някакви подмолни действия, напротив. На първо място администрацията провежда градоустройствената политика, която е планове за цели местности и квартали, които са изработени по действащото законодателство. След това идва ред на инвестиционния проект и проектирането на самата сграда – тя също се съобразява с една камара наредби и този закон. После идва доклад на надзорна фирма, която проследява дали законът се е спазил и чак така влиза при главния архитект, който също преглежда за законността. Издава се разрешение за строеж, което също има срок за обжалване и след такава поредица от стъпки и стриктно спазване на закона, в крайна сметка резултатът е този. Отговорът е елементарен – за да няма такова застрояване трябва да се промени законът. Това обаче е малко политическо говорене, защото в крайна сметка дори и аз да направя някакъв отказ, а аз съм го правил, то най-накрая минава през съда и той се произнася по закона, а неизпълнението на съдебно решение е за затвора. Не е до харесва ми или не ми харесва. Правя усилия по някакъв начин да се регулира този процес, но мечтата на всеки инвеститор е да получи максимумът. По-лошото е изчезването на ценностите и промяната на ценностната система. Изчезнаха ценности и добродетели и в момента единствената ценност, която изповядва младото поколение, е цар кеш и парите. Младежите стават големи хора, почват собствен бизнес и това им е целта в живота, което аз не виждам как може да се промени освен със законодателство.

По време на социализма също е имало такива случаи, в които стари сгради са изчезвали – например появата на мястото, популярно във Варна като „дупката“. 

Да, но тогава това е ставало в името на народа. За съжаление така се е действало към тези години и там само откритието на археологията спира този процес иначе щяхме да имаме поредният празен и пустеещ търговски център в центъра на града. Т.нар. „дупка“ за щастие до този момент не успя да се напълни със съдържание. Предстои международен конкурс, в който се надявам, че наистина ще участват млади и креативни хора от цял свят и на това място ще се случи нещо с много смисъл и човешки мащаб.

Колко дълго ще продължи според вас преходът и какво е за вас думата преход?

 Да преминеш от едно в друго, въпросът е да не е от една крайност в друга крайност. За мен винаги най-важното е да се намери баланс – смятам, че с хубав баланс не е нужно преходът да спира. Стига да е балансирано и всички хора да са щастливи от резултатите и това да си струва да се бориш и да живееш този живот. Така че аз съм оптимист, че в крайна сметка преходът продължава и се надявам наистина посоката да е правилна, а това ще покаже историята.