Красимир Стоянов е български космонавт, дубльор на космонавта Алексадър Александров. През 1986-та година е избран да бъде сред двамата кандидати за съветско-българския космически полет по програмата „Шипка“. Професионалната му квалификация е свързана с центъра за подготовка на космонавти “Юрий Гагарин”. През 1988-ма година Красимир Стоянов е назначен за дублиращ екипаж на втория български космонавт Александър Александров.
Къде ви завари вас смяната на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.?
Бях аспирант във Военновъздушна академия „Жуковски“ в Москва. Точно след смяната на системата беше заложено военните да не бъдат членове на никоя партия. Тогава се наложи всички да предадем партийните билети, които имахме, а тези, които не искаха да се отказват от партията, бяха уволнени от армията и продължиха по своя път. Всичко, което настъпи, след смяната на Тодор Живков беше доста мълниеносно. Аз бях притиснат от средата, в която се намирах. От 1987 до 1988 г. бях в звездното градче за подготовка на космонавтите, което се намира близко до Москва, след това за няколко месеца бях в България и заминах във Военновъздушна военна академия „Жуковски“, така че по време на самата смяна на Тодор Живков бях в столицата Москва. Ние черпихме информация от вестници или от посолството на България. Научихме веднага за това какво е станало, проявихме любопитство за това какво ще се случва оттук нататък – бяхме в течение, че се е развила такава обстановка. Имаше и потърпевши от този период, тъй като имаше аспиранти, които бяха за първа и втора година и бяха отзовани. Също така бяха извикани в България и тези, които се подготвяха за повишаване на квалификацията. Имахме късмета 6 аспиранти да останем в Москва и да завършим и през 1992 г. успях да защитя дисертация на тема, свързана с космическите кораби. Бях първият от тези 6 човека, който защити дисертация и първи си тръгнах, защото там също започнаха смутни времена.
Как се развиваха нещата в СССР по това време?
По същия начин, по който и в България. На власт стъпи Горбачов – имаше много протести и динамика, което ни затрудняваше и нас. Например когато трябваше да се отбелязва празникът на Октомврийската революция ни предупреждаваха като излизаме навън да не ходим самостоятелно и да ходим по няколко души, а най-добре да сме вкъщи, а не да излизаме навън на улиците. Това е интересен период от нашия живот – независимо, че бяхме по-далеч от родината си, следяхме всичко, което се случва.
Как се разви животът ви след 1991 г. ? Вие не сте сменяли рязко професията.
Така е, не съм я сменял. Преди да замина за Москва бях назначен като главен инженер в Института за космически изследвания към БАН и заминах като такъв в Москва и след като се завърнах бях отново назначен на тази длъжност. В последствие станах научен сътрудник трета и втора степен. До 2000 г. работих в Института за космически изследвания и технологии, като паралелно с това продължавах да поддържам летателната си подготовка, която в началото беше доста по-голяма и с повече часове, но в последствие започнаха тези часове да намаляват, тъй като бяха въведени ограничения, свързани с ползването на горивото. След 1996 г. бях назначен за помощник директор в Института за космически изследвания, като след 2000 г. настъпиха кардинални промени и изменения в Закона за отбраната и въоръжените сили. Наложи се да се върна отново във Военновъздушните сили, тъй като се предлагаше опцията да остана в Института, но като цивилен, без да имам звания. Избрах да се върна във Военновъздушните сили, тъй като финансовите възможности там бяха по-добри – заплатите бяха по-големи. В Института получавах 1/3 по-малко от заплатите на моите колеги, които летяха и това разбира се можеше да рефлектира върху размера на пенсията ми. Но тези 9 години ги отдадох на науката и в името на това, което можеше да става, тъй като имаше разговори след като приключи вторият полет да има и трети полет, в който да участва България и той да е след няколко години. Този полет трябваше да се осъществи в средата на 90-те години, но след като настъпи този преход нещата започнаха да се дебалансират и се видя, че такъв вариант за трети полет на българин в космоса става все по-малко вероятен.
Как се отрази идването на демокрацията на научните среди, много хора се оплакват, че няма средства за наука в България?
След идването на прехода започнаха да намаляват постъпленията по различни направления за развиване на науката и по-конкретно нашия Институт за космически изследвания и технологии. До 1996 г. беше професор Бонев – генерал от авиацията, след което той създаде Българската космическа агенция и стана неин председател и назначиха нов директор на Института. Средствата, които трябваше да се отпускат за изследвания, намаляваха и беше голяма борба за отпускане на средства от страна на МОН. Заплатите също бяха редуцирани – това беше неприятен и несъвсем удобен за всички момент, но все пак преодоляхме това нещо и Институтът продължи да съществува независимо от всичко. Имаше много кадрови промени и компресиране на научния състав, но за щастие Институтът остана да съществува и дори беше водеща организация в изследването на космическите пространства за мирни цели и в името на науката, човечеството и хората като цяло.
Често срещано е деленето на преди и след – преди демокрацията и след нейното идване. Не е тази идеята на нашата рубрика, но все пак да ви попитам за вашето мнение – трябваше ли да се случи този преход в този му вид?
Малко е трудно да се отговори на този въпрос, още повече като се има предвид, че аз бях авиатор от Българските Военновъздушни сили. Нашата мисия, цел и задачи бяха да бъдем всеотдайни, да браним нашето родно небе и да пазим всичко, което е около нас. От тази гледна точка ние се дистанцирахме от тези партийни ветрове, които се случиха. Не мога да направя кардинален извод преди или след е било по-добре, но мога да кажа, че се вижда за онова време колко бойни машини имаше във Военновъздушните сили – над 470 самолети, вертолети и транспортна авиация. Тогава имаше 15 бази и летища, които функционираха. Сега са останали само 5 авиобази – едната е в Граф Игнатиево, другата е в Узунджово. Имаме вертолетна авиобаза, летище „Враждебна“. Сами виждате колко малко бойна техника е останала към този момент, а от 2000 г. (когато се върнах във ВВС) усилено се говореше за закупуването на нова авиационна техника – представете си колко дълго се проточи този процес. За този период не сме закупували нови самолети – преди авиопаркът се поддържаше и имаше възможност чрез специалисти да се поддържат нашите самолети. Преди 2 години изтече срокът на живот на „Миг 21“ и те бяха спрени и останаха само „Миг 29“, за които отново имаше много проблеми и спорове.
Според мен беше възможно да се ремонтират – те са добри самолети, изтребители-прихващачи. Всеки има свое лично мнение, за мен този самолет беше един от най-добрите в авиацията на България. Не казвам нищо против и F16, който също е хубав самолет. По-скоро в момента сме свидетели на нови поколения самолети, които се разработват в Русия в конструкторски бюра, които са наложили своят образ, имидж и качество и се задават самолети от нов вид поколение.
Има ли интерес към космонавтиката в децата, които идват в авиокомплекса в СОК „Камчия“?
При нас има интерактивен аналог на спускаемия апарат на транспортния космически кораб „Съюз ТМА“. Това означава, че той е еднотипен на истинския спускаем апарат и е изключително полезен и важен за нас, тъй като той е и действащ. Може да се наблюдава как космическият кораб се управлява в автоматичен режим и как се изпълнява сближаването и стиковката – т.нар. далечен и близък маньовър. Всичко това може да се прави и в ръчен режим. Когато провеждаме международни лагери правим кръжок „Млад космонавт“ и децата преминават практически занятия в самия спускаем апарат. На края на кръжока даваме на всеки един от лагерниците сертификат, че е преминал успешно такъв курс. Това е стремеж от наша страна да провокираме интересите на тези ученици да се насочат към науката, към техниката, към спорта и изкуството.
Има ли български деца, които се интересуват от космонавтиката и кръжока?
Има и дори се забелязва една заинтересованост и активност в децата, които са на възраст между 10 и 12 години и насочват своите интереси към науката и техниката. Задават ни въпроси, на които понякога и ние се затрудняваме да отговорим – тоест наблюдава се едно повишаване на нивото на познание в децата.
Последен въпрос – колко дълго според вас продължава преходът?
Според мен още не сме го преодолели този преход. Може би сме на едно такова ниво, в което трябва да се премина по друг път и да се насочат усилията към други направления, за да може наистина да има един подем, който е необходим за обикновения човек и гражданин на нашата родина – България!
Коментирай