Орлин Денчев: “Хората искат да се върне предишният строй заради мързел и нежелание за развитие”

Къде беше на 10 ноември 1989 г.?

По това време бях ученик в руската гимназия в София и вечерта на 10 ноември майка ми и няколко семейни приятели трябваше да дойдат да ме вземат от училище. Това беше вечерта около 19 ч. и трябваше да отидем до летището, за да посрещнем баща ми, който се прибираше от командировка В Норвегия. Тогава имаше едно катастрофално земетресение и той като проектант беше пратен там да помогне в процесите по реставрацията на техните паметници на културата. На 10 вечерта беше студен ден и валеше лек дъжд, аз стоях пред училището и очаквах да дойдат да ме вземат, но никой не дойде. Тогава нямаше такива комуникации, каквито има сега. Добрах се до един уличен телефон и звъннах в дома на нашите приятели. Оказа се, че майка ми е там и ми каза да хващам автобуса и да идвам при тях. Влизам в апартамента и всички стоят като в ступор. Попитах ги какво става и те ми отговориха: „падна Тодор Живков!“. Тогава съм бил на 14 години, майка ми беше много щастлива тогава, приятелите също бяха почнали да пият, радваха се.

Отидохме да посрещнем баща ми към 22 ч. и първото, което му казахме като го посрещнахме беше: „ти знаеш ли, че Тодор Живков падна от власт“? На лицето на баща ми се появи усмивка, прибрахме се вкъщи и си спомням, че майка ми и баща ми започнаха да кроят планове за едно по-добро бъдеще на България. Спомням си и как баща ми няколко дни след това ми каза, че гърците живеят по-добре от нас, но за 10 години ще ги задминем като малка гара. За съжаление това не се случи нито в социален, нито в икономически аспект, но тогава те имаха тези мечти. Когато се усети чисто пазарният аспект на тази ситуация мечтите бяха леко попарени за съжаление. Въпреки всичко хората, които вярваха в тази идея и все още вярват, че нещата ще се оправят, те вървят напред. За съжаление има много хора, които не вярват и търсят призрака на комунизма, на старото, духа на Баш Тошо – точно това е и причината да не вървим напред, а да тъпчем на едно място.

На какво се дължи това, че толкова много хора имат желание да се върне предишния строй?

Според мен основната причина се нарича мързел и липса на стремеж за развитие. Когато живееш в една изкуствена среда, където по изкуствен начин се мъчиш да създадеш някакво равенство, тогава човек губи стимула си да прогресира и да се развива напред. Каквото и да направиш знаеш, че ще си креташ на едно и също място – нито има как да изпъкнеш много напред, нито да изпъкнеш назад. Получава се ситуация, в която няма никаква възможност за развитие. Едно време по-нискообразованите хора намираха някаква реализация, но на обратния полюс бяха хора като родителите ми, които са високообразовани хора с образование и по това време взимаха по-малко пари от бакалин, тираджия или бензинаджия например. Именно затова бяха усмихнати като падна режимът.

Като се обърна палачинката какво установяваме? Хора, които съзнателно не прогресират, в една реална пазарна ситуация за тях е трудно да се реализират. Те например нямат съответния ценз – не могат да работят високоплатена работа и някои от тях чуват от техни родители, баби и дядовци как е било едно време при Бай Тошо, как е имало работа за всички и как здравеопазването е било безплатно, всичко е било цветя и рози и голяма работа, че не е имало банани. Те изобщо не са наясно с другата страна на медала. Не знаят за всички ограничения, липси, опашки по магазините, режими на тока, режими на водата и цялата тази уродливост на предишния режим.

Искам да те върна към онези години 1989- 1990 г. когато се сменяше режима – на теб как ти се отрази? Ти си бил в руска гимназия, при вас е имало доста руски възпитаници, които са били в немалка част и съветски такива, как се промени обучението след 10 ноември 1989 г.?

При нас имаше доста от т.нар. „плодове на българо-съветската“ дружба. Масово имаше деца с баща българин и майка рускиня – имаше и много деца на тогавашни партийни функционери. Имаше митинг в началото на декември 1990 г. и тогавашната директорка на училището ни каза да отидем организирано на този митинг. Тогава тъкмо бяха почнали митингите и протестите, аз бях ходил вече на такива с моите родители, и си помислих, че отиваме да се радваме, че е паднал другарят Тодор Живков. С двама приятели бяхме направили един голям лозунг на бял картон чл. 1 с една метла – тоест да отпадне чл. 1. – изобщо не знаехме къде отиваме. Оказа се, че отиваме на някакъв митинг на БКП, на който именно искат да си остане водещата роля на партията. И ние опънахме лозунга и около нас се събраха различни хора и ни казаха да го приберем веднага, намесиха се учителите. След този митинг не е имало други опити на училището да бъдем въвличани в каквито и да е било политически събития.

По това време (демокрацията) който беше кадърен и можеше, успяваше. Друг е въпросът, че по-възрастните хора (поколението на моите родители например – на тях половината им живот беше минал през годините на комунизма) бяха по-трудно адаптивни. Ти си започнал началото на кариерата си в един строй и през цялото време са ти обяснявали как да работиш, как да учиш в университета – оттам нататък цялата тази адаптивност пада. Попадаш в една пазарна среда, която в началото на 90-те години беше абсолютно дивашка.

Например югоембаргото и мутрите касаеха по-различен тип бизнес – те касаеха търговията на дребно, магазинчета и всякакви услуги с по-висока добавена стойност. Неслучайно мутрите се ориентираха към бизнеси като застраховане, автокъщи – бизнеси, в които не се изисква много акъл, но за сметка на това има сигурни доходи. Баща ми беше инженер и се занимаваше с коренно различен бизнес, който  беше неразбираем за мутрите. Честно казано аз не съм ги усетил много мутренските години – видях какво са мутри в един период от живота си 1993 – 1994 г. когато работех на пазара „Илиянци“ . Там имаше някакви мутри, които взимаха някакви проценти. С това, с което се занимавам в момента не бих могъл дори да си помисля да се занимавам в предишния тип среда на ограничение.

Било е забранено или не е било толкова достъпно?

Не мога да кажа, че е било забранено, но в момента работя за чужда компания. Освен в България работя и с наши представители в балкански държави и работата ми е свързана с доста пътувания в Източна Европа. Ходя на командировки до Германия и Австрия. Отварянето на границите е нещо много важно – много хора неглижират тази тема и казват какво сме спечелили толкова, че границите били отворени, след като хлябът, токът и парното били скъпи. Не е така, защото отварянето на границите е нещо много важно. Две неща са много важни лично за мен – България да влезе в Шенгенското пространство и да приеме еврото час по скоро, защото това ще даде тласък на бизнеса и ще доведе още повече инвестиции, защото в момента привличането на инвестиции в България е много забавено. По този начин ще се ускори инвестирането не само в производството на компоненти, а и в инвестициите в производството на цялостен продукт – например автомобили – където е с по-голяма добавена стойност, за да се даде тласък на икономиката.

Докога ще продължава преходът? 30 години е дълъг период не би трябвало да е повече от 10 – 15 години?

Според мен това не е преход, той приключи преди 10 години, това не е преход.