Константин Папазов (Тити Папазов) е един от най-популярните български треньори. Кариерата му е свързана с баскетболния клуб “Левски”. Постиженията му като треньор бележат прогрес на клуба, който печели 2 пъти поред Купата на България – през 2009 г. и 2010 г., съответно срещу „Лукойл Академик“ и „Рилски спортист“, постиженията за “Левски” не спират и през 2009- та година Тити Папазов е обявен за треньор на годината.

…….

Камен Алипиев (Кедъра) е български спортен журналист. Кариерата му в медиите започва от БНТ през 1987-ма, когато е привлечен в екипа на Сашо Диков. По-късно става изпълнителен продуцент на отдел „Спорт“, но е освободен е от екипа на Емил Кошлуков, заради липса на висше образование. През 2020 година Камен Алипиев завършва необходимото образование в НСА.

Истории от прехода Епизод 17 Тити Папазов и Камен Алипиев – Кедъра

Тити Папазов: И аз подобно на Кедъра не съм имал бляскава кариера, но за разлика от него отидох в “Б” група. След завършване на казармата през 1988 г. две години играх в „Спортист-Своге“. През 1990 г. изиграх сезон и половина в Левски, а междувременно учих в НСА. Винаги съм искал да стана добър баскетболист, но не успях да стана такъв и остана амбицията в треньорската професия. Както и Кедъра каза ние не сме от най-потърпевшите от социализма. Даже трябва да отчетем, че в предишния строй (социализма) има неща, които трябва да бъдат дадени за пример като например дисциплината, която имаше в държавата – нещо, което сега липсва. При всички случаи плюсовете на сегашния строй са много повече. Има много по-голяма възможност за индивида да разкрие своя потенциал, хората не са силно ограничени и не са само определени единици, които да черпят от благата. Може би в най-подходящия момент за мен (бях на 22-23 години) е дошъл вятърът на промяната.

Кедъра: Ако искаш все пак да правим някакви обобщения може да ти кажем няколко неща. Преди 10 ноември 1989 г. имаше много малко издания и достъп до информация – имаше само едно радио и телевизия и това ограничаваше възможностите за работа в журналистическия бизнес и много малко хора, които са искали да станат журналисти, успяваха да станат. Сега, години по-късно, хора, които са хванати от улицата, стават журналисти. Има адски много издания и информация, както и псевдо-свободна преса, за която дълго може да говорим. Зората на свободния печат също даваше други надежди за разлика от това, което имаме в момента като медии – големи и малки. Независими и обективни останаха само някои от по-малките медии, а за спорта това, което искам да кажа, е, че системата на спорта беше чудесна, работеше се сериозно и във всяка федерация имаше методисти, работеше се по усъвършенстването на методиката и имаше избор на хора, които спортуват. Тогава имахме и най-големите успехи в Сеул 1988 г. (когато, ако не избухва поредният допинг скандал с нашите щангисти, един от многото такива), то България щеше да е с шансове за топ 3 по медали, което е нечувано и не можем да си го представим в момента 12 години след последната олимпийска титла на Румяна Нейкова.

И двамата имате една обща черта (като изключим баскетбола) били сте млади като идва новия строй. Кедъра се среща с хора като Сашо Диков, Тити с имена в баскетбола. Как ви се стори този преход в баскетбола и спорта?

Тити Папазов: В живота има баланс, демокрацията в България беше платена със спорта и културата. Те бяха на изключително високо ниво в държавата, което разбира се беше стратегия на страните-членки в СИВ и Съветския съюз. Чрез спорта трябваше да се покаже доминацията на този строй. Имаше изключителна организация, финансиране и масовост. Говорим за училищата, организацията прерастваше на по-високо ниво в професионализъм. За всяко едно дете беше лукс и привилегия да спортува. Знаете, че по времето на комунизма спортистите бяха галеници на съдбата и имаха възможност да пътуват в чужбина и това беше страшно предимство. Да си спортист беше нещо невероятно  и от голямата маса от хора, които се занимават със спорт, най-логично беше при добро управление и добра методика да имаме много добри спортисти. Културата също плати висок данък по време на демокрацията – спортът и културата се правят с пари и бяха ударени най-много. Затова и след 1988 г. (когато сме четвърти по златни и шести в крайното класиране на Олимпиадата в Сеул) една точица в света каквато е България (дори и тогава да сме били малко над 7 млн души) тя е по глава на населението е най-успешна на Олимпиадата в Сеул. Това беше разрушено с лекота за 31 години само защото имаше приоритети. Аз съм съгласен, че те трябва да са такива, но не може нещо, което е било правилно изградено, да бъде отречено само защото е било част от предишния строй. Така че аз съм запомнил много от добрите страни на българския спорт и много от лошите неща, които са сега. Самите деца имат много по-голям избор, дигитализацията и това, което става в нашето ежедневие. Децата по цял ден са на компютрите и това ограничава бройката на желаещите да спортуват. От там се намаля и бройката на тези, които биха станали успешни спортисти. Има отделни бели лястовици и това е само на базата на изключителни традиции (като художествената гимнастика). Може би този спорт само запази донякъде позициите си и дори ги подобри чувствително и все още България е световен лидер в художествената гимнастика. Това до голяма степен се дължи на характера на Илияна Раева, която е невиждан борец в това отношение. Като изключим художествената гимнастика всички останали спортове до един бележат трайно отстъпление. Да не говорим за цар футбол – затихващата организация в спорта по време на комунизма и добрите играчи, които се развиха в европейските клубове, донесоха онова легендарно лято в САЩ 1994 г.

Къде бяхте на 10 ноември 1898 г?

Кедъра: Бях в София с един наш общ приятел с Тити – Иво Иванов, който от 30 години е в САЩ. Бяхме в мазето на един наш приятел Мартин Каишев и научихме за смяната на Тодор Живков към 19 ч. Казвахме на всички, които срещахме по улиците :“честито!“. Даже си спомням, че видяхме един доста строго изглеждащ полковник от българската армия с униформа и му казахме и на него: „честито другарю полковник“ и той ни отвърна: „честито и на вас, момчета!“. Радвахме се, че режимът свършва, а на практика се оказа, че 31 години по-късно далеч не е свършил и надеждите започнаха да се изпепеляват година след година.

Тити Папазов: Аз бях на „Витошко лале“ когато ми изскочи новината. Наистина беше много приповдигнато настроението в София между хората. Според мен никой не знаеше какво ще последва, само че беше толкова нестандартно и необичайно това, което се случваше, че всеки мислеше, че едва ли не е някакво вълшебство. Както каза и Кедъра – очакванията ни са били много по-големи за промяна и това, което трябва да предложи другият строй, отколкото се случи. Трябва да сме оптимисти 31 години по-късно трябва да е ясно на всички, че това не е решение, взето в България, а е генерално решение за промяна на строй, който със сигурност категорично беше изчерпвал своите плюсове.

И двамата сте почнали кариерите си по времето на социализма. Как се стекоха за вас първите години от демокрацията – съответно в спортната журналистика и баскетбола?  

Кедъра: Моята кариера в спортната журналистика започна след 1990 г. Работех в телевизията от 1987 г., след като уволнявайки се от казармата през 1986 г. разбрах, че няма да стана баскетболист. Изключих опциите да продължа в отбора на Търговище, който беше в „Б“ група. Прекратих директно с баскетбола и така се стекоха нещата, че като телевизионно дете попаднах в рекламата на българската телевизия. Тогава нямаше думата национална в името й и започнах да работя като асистент режисьор през февруари 1987 г. Чак през 1992 г. Сашо Диков ме взе в спортната редакция на Ефир 2. Така че не мога да кажа, че кариерата ми в журналистиката е започнала по време на социализма. Работата ми стартира тогава и за мен беше голямо забавление. Беше нова среда и се срещнах с много хора, като например покойния режисьор Найчо Токин, които ми дадоха много различен поглед върху нещата и ме научиха на много. Журналистиката за мен никога не е била цел, аз се чудех какво да правя. Просто така се стекоха обстоятелствата и благодарение на една лудория, която направих с колелото на един приятел и си прецаках крака, изведнъж останах сам вкъщи за няколко седмици. Имах на разположение американски списания, написах 1-2 материала за Сашо Диков и на него му харесаха. После с един друг приятел Милко Стоянов (бивш баскетболист, а сега работи в сферата на рекламата) започнахме да пишем за NBA, американски спорт във вестниците “168 часa” и “Стандарт”, но това беше след старта на свободната преса. Така че ние можем да ти кажем за своите 22-23 годни, в които живяхме в условията на социализма, но не мога да ти кажа каква точно е била журналистиката “от кухнята” по време на социализма.

Оттогава спортът ни е в пълен крах и трябва да си го признаем. Смятам, че сме ударили дъното, но винаги можем да отидем и по-надолу. Крайно време е да се вземат стратегически мерки за оцеляването и възраждането на българския спорт. Скандално е, ако ви кажа колко е бюджетът на Министерството на спорта – някъде около 80 млн лв. Това е недопустимо в която и да е европейска държава, макар че не сме от най-развитите държави, ние сме част от Европа. Вижте една Унгария, която е с 25% повече население от нас – тя прави бум в спорта именно заради програмата на унгарското правителство и милиардите инвестиции. Това, което дава най-много здраве, е спортът! През масов спорт до организирано-професионален. Близо 6 млрд лв. са бюджетите на образованието и здравеопазването – представете си само 1% да отиде към Министерството на спорта и към българския спорт – това са 60 млн лв и бюджетът на българския спорт ще стане двоен и ще се върне многократно в здраве и образование!  

Кедъра: Въпросът ти беше за личностите, с които сме се срещали. Нашият живот с Тити се е развивал паралелно, ние сме близки приятели още от 80-те години. Доста от хулиганските си глупости като ученици сме ги вършели заедно, включително легендарните купони на 1 май. Всички неща, които сме преживели заедно, са ни срещали с големи личности в спорта. В баскетболния отбор на Левски имаше хора като Атанас Голомеев, Атанас Колев – Пачангата, Вальо Шарков, Георги Димитров, Илия Евтимов. Хора, които са оставили трайна следа в българския баскетбол. На практика ние бяхме заедно в Левски, после Тити отиде да тренира в ЦСКА, и сме се срещали с легенди като Петко Маринов, Румен Пейчев. Винаги като са ме питали учил ли се от някой аз казвах, че не съм, защото имам самочувствие и съм егоцентрик. Сега обаче си давам сметка, години по-късно, какви трайни следи са останали от тия хора върху нас. След това Тити в този период, който изкара на „Българска армия“ остави едно трайно приятелство с Краси Безински, който загубихме вече не чак толкова скоро. Това няма как да не му се  отразило на философията за живота, защото в крайна сметка срещите с хората ти помагат да се развиваш след това. Живеейки в тази спортна среда и в средата на нашите приятели купонджии ние сме срещнали много интересни хора, с който сме близки и до днес. Включително и шефът на Пирогов проф. Асен Балтов, който първо беше баскетболист, а след това стана елитен гребец. Аз бях с него в казармата на „Герена“ и с Тити се познават от 127 СУ, което е „люлка“ на баскетболисти.

Каква е вашата „рецепта“ за спорта, за да се преодолее кардинално тази дупка, която се е оформила?

Кедъра: Никой човек, който разбира от който и да е отрасъл, не може да каже, че това става с щракване на пръсти, тоест днес нямаме спорт. Това е абсолютно невъзможно, правенето на висок спорт е дълъг процес, който минава през много неща, включително първоначалния подбор или т.нар. селекция и търсенето на таланти. След това идва насочването им към правилния спорт, от който те могат да извадят резултати и една много сериозна подготовка, която е свързана с наука и накрая се изважда крайният продукт – един сериозен спортист. Независимо дали става дума за индивидуален или колективен спорт. При нас тази система като че ли се изтри и ние в последните години говорим за пари – парите са изключително важни, защото гарантират база, екипировка и мотивация и възнаграждение на треньорите и начин да се развиват, за да може този процес да продължи и да може след няколко години да имаме този продукт, наречен спортист на олимпийско ниво. Тоест ние трябва ясно да осъзнаем, че искайки да се занимаваме сериозно със спорт трябва да имаме всички тези компоненти от системата и да я задвижим по някакъв начин и да чакаме резултати след 10 години. Тити Папазов е пример за това как благодарение на своя инат си е поставил цел и иска да я преследва и стана добър треньор по баскетбол, без да търси друга помощ от когото и да е било. Ние си мечтаехме заедно да станем треньори, пътеките ни се разделиха, но останахме в един и същи бизнес – eдиният е журналист, а другият треньор и сериозен спортен деятел. Тити инвестира в себе си година след година, ползваше средствата, които има, за да ходи на семинари с най-добрите европейски и световни треньори, за да постигне това ниво, което има. Тоест тук опираме и до човешкия фактор. Ние може да говорим затова дали работи една федерация или не, но ако ти нямаш амбицията да се развиваш и желанието да постигнеш нещо и не влагаш усилия в това как може да искаш резултат? Просто да си вземаш таксите от децата, които тренираш ли? Тогава няма да се наричаш треньор или спортен педагог, а ще бъдеш просто един занаятчия. Първо започваме с хората и след това от една система, която трябва да се развива и да има инвестиции в нея. Това е инвестиция в здраве – просто трябва хората да се занимават със спорт, за да имат по-малко заболявания. Когато има добра селекция талантите ще бъдат открити навреме.

Тити искам да те попитам и теб следното. Сега сме в положение на коронавирус (за съжаление) – как може да се използва тази ситуация с Covid 19, защото ти заговори за свързаността между спорта и здравето, за да може повече родители да запишат децата си да спортуват? Дали с повече срещи в училищата с успешни спортисти от миналото или по друг начин? Как да използваме тази ситуация, за да запалим децата за спорта?

Тити Папазов: Затова споменах, че Министерството на образованието може да е толкова полезно, колкото и това на здравеопазването. Трябва да има една обща програма на трите министерства, която да изисква най-простото. Недопустимо е да мина покрай 127 СУ, което е давало толкова много баскетболисти (аз съм учил в баскетболна паралелка, както и Асен Балтов, бяхме събрани 30 деца, които да тренират баскетбол – това се дължи и на покойния баща на Георги Младенов – Младен Младенов) и да видя как в час по физическо децата играят с обувки и дънки и да отбиват номера, че са били в час по физическо! Защо е допуснато часа по физическо да е толкова занемарен? Масовият ученически спорт е в основата на пирамидата за развитието на здравето и оттам да се изберат най-добрите, които да прераснат в професионален спорт и оттам да излязат най-добрите единици. Когато тази пирамида е силно стеснена в основата си, тя няма как да дава резултат, защото както е и сега – изборът е много по-голям и възможностите са много големи да се занимаваш с всичко останало, но не и със спорт. Пропагандата е изключително ограничена, условията са много лоши. Имаше междуучилищни първенства, които бяха масови и това само по себе си даваше възможност на много хора да тренират и да се занимават извън училище със спорт. Да, били са други времената, но истината е в баланса. Спортът и културата платиха сметката на демокрацията, но след 30 години пропадане трябва да се вземем в ръце. Естествено едва ли е между приоритетите на което и да е правителство да мисли за спорт и за култура, но мисля, че за 30 години дойде и нашето време. Сега сме в правителство с премиер, който има добро отношение към спорта, а представете си, ако нямаше такова. Направиха се нови зали и стадиони, но генерално българският спорт е тотално пропаднал и той е такъв именно защото силно е ограничена неговата численост. Пример е женският баскетбол където през 1979 г. играят два български отбора на финал на международен турнир, 1984 г. Левски е европейски шампион. Вече не знам колко години няма женски баскетбол – това е недопустимо след като има такива традиции в този спорт. Като се върнем на европейската титла на Славия и на Левски при жените, успехите на националния отбор, който беше в призовата тройка на Европа, трети на Олимпиада в Монреал, втори в Москва и в недопустимо да се стигне дотам в момента да има два отбора в България и ако един от двата се откаже този спорт ще стане аматьорски. Това не е само с нашия спорт – вижте женския волейбол. Имахме с Васил Симов европейски шампиони, а сега женският волейбол е в ужасяващо състояние и всичко върви надолу и пропадането трябва да бъде овладяно. Затова съветвам като потомък на генерал преди 9 септември 1944 г., който е бил изселван в Роман, дядо ми е бил в лагер в Белене 7 години, няма как да бъда щастлив от предишния строй и няма как да не се радвам на промяната, но при всички случаи трябва да призная, че управлението в последните 30 години спрямо спорта е било унищожително и това веднъж завинаги трябва да престане. Лошото е, че унесени в ежедневните проблеми, които имаме, най-малко нашето общество обръща внимание на това, което носи здравето. Махаме настрана положителните емоции, които са необходими и което едно спортно събитие носи на своите зрители. Виждате, че едно спортно събитие в Германия, Англия и развитите европейски държави, са празник и място за разтоварване на емоции. Спортът дава здраве и неговата масовост е нужна за всеки един индивид. Нека станат най-учените адвокати, лекари, it специалисти и да се види, ако има друг талант, но тези 7-8 години няма да са пропилени, защото минимумът, който може да те научи спортът, е да станеш дисциплиниран и отговорен, защото там има ред. Където има ред и дисциплина, това е в основата на всеки един житейски успех. Искам само за една година да управлявам държавата и ви гарантирам, че със сигурност може би ще нанеса някакви поразии в обществото, но за спорта ще намерим решение, защото е грехота за нашата народопсихология и характер и нрав – ние сме народ, който спортът му се отдава!

Тити Папазов: Смятам, че трябва да свикнем да живеем с проблема на тази болест. Вероятно в света вече 7 месеца денонощно се мисли как да се намери решение на този въпрос и то рано или късно ще се намери такова при тази супермодерна и развита медицина. Ще направя прост паралел, за да докажа теорията си, че това е абсолютна психоза. Категоричен съм, че има болест, боледувал съм и съм далеч от глупостите, които се тиражират, че това е някаква световна конспирация. Реална болест има, шокираща е нейната неизвестност и лечение, но на 8 март беше обявен първият случай и на 10 март се разболя моят племенник. Тогава се смяташе, че едва ли не идва краят на света и беше много страшно и на по 10, 15 случая треперехме. В момента случаите стигнаха до над 4000, което доказва, че този шок и тази психоза е преодоляна, светът трябва да се научи да живее в състояние на коронавирус и да се постарае достатъчно да се ограничи възможността за заболяване, а защо не и обратното – веднъж завинаги всички да преболедуват и да имат антитела. Разбрах, че се е коментирало, че от 42 млн заболели в целия свят досега има само 29 регистрирани случаи на повторно заболели от коронавирус.  Ако това е истина по-скоро трябва да свикнем с мисълта за коронавируса и да го преболедуваме и да продължаваме напред. Светът не може да стане подвластен на една пандемия – независимо, че в исторически план доста пандемии са се отразили сериозно на нашето човечество. Гледам по-философски на нещата не защото съм го преболедувал, а защото от ден първи го приемам за даденост на съдбата – трябвало да се случи и се е случило с нас и ние трябва да намерим решение, а не да легнем, да се тръшнем и да смятаме, че светът свършва. Тази криза има изключителни последствия върху икономиката на всяка една държава, особено колкото по-голяма е икономиката, толкова по-големи са щетите. Да не приемаме еднозначно само своя бизнес и да не приемаме за даденост това, което се е случило 2020 г. Да се борим и да го преодолеем заедно философски, без страх и в никакъв случай обаче без широко афишираното наляво-надясно мнение, че това е световна конспирация за преразпределение на икономиката на света. Трябва да бъдем реалисти – както каза Кедъра и двата отбора на Левски са потърпевши (баскетболният и футболният) – ще минем и през този кошмар и от 1 декември продължаваме напред. Това е част от нашето ежедневие!

Тити каза нещо интересно – сегашният министър почитател е фен на спорта, но въпреки това няма резултати от гледна точка на това младите да тренират? 

Кедъра: Това, че министър-председателят харесва спорта не означава, че той с вълшебна пръчка или наливането на пари някъде може да реши проблемите. Въпросът е да се осъзнае, че ние се нуждаем наистина от рестартиране на цялата спортна система и да дойдат подготвени хора, които разбират от тези неща, за които говорехме и да стартират тази система. Според мен при нас има голямо изоставане в треньорски практики, методика и т.н. Много повече хора тренират за здраве и ходят на фитнес или в планината, отколкото реално се занимават с развиването на спорт за високо спортно майсторство. Само наливането на пари не решава проблема директно. Тези пари трябва да се инвестират правилно и това да доведе до масовостта и селекцията и до всичко, което следва. Така че добрата настройка на един държавен ръководител по никакъв начин не гарантира развитието на спорта. Това трябва да бъде прието като мисия, защото спортът учи не само на дисциплина, както отбеляза Тити, а и че цял живот ще се състезаваш и трябва да бъдеш „бързият сперматозоид“, защото в крайна сметка в сегашните условия когато не чакаш на държавата, а искаш сам да се развиваш и да правиш бизнес без този състезателен инстинкт и да не чакаш нещата наготово, а сам да се бориш за тях, ти си загубен. Спортът те учи точно на това и неслучайно много успешни спортисти се занимават с политика. Шварценегер беше губернатор на Калифорния, която е четвъртата по големина икономика в света.

Коронавирусът и спорта – как ще се отрази в дългосрочен план на спорта тази здравна и финансова криза? Говорим за масовия и професионален спорт.

Кедъра: Тити да каже, защото той е в ситуация, в която отборът с който работи като баскетболен треньор и отборът, в който е акционер (футболният Левски) имат удар от коронакризата в последните две седмици и той трябва да управлява тази ситуация.

Как е състоянието на футболистите на Левски, има ли някой, който да кара вирусът по-тежко?

Не, пожелавам на всички да мине по същия начин, по който аз го преболедувах. Силно се надявам, че положителни тестове ще има на малко по-ранен етап, за да може да почнем да играем, защото с новия треньор съм убеден, че амбициите, които има всеки един от футболистите и мястото, което заема Левски, изискват много работа и себераздаване от тях, а в основата на това би било тяхното здраве. Така че силно се надявам дори в по-кратък период от 14 дни те да бъдат в добро физическо здраве, за да могат постепенно да започнат да тренират и да се върнат по най-добрия начин на футболния терен.

Как се отразяват тези 14 дни карантина на един спортист на професионално ниво?

Много тежко, смятам, че повечето професионални отбори имат изградена стратегия на осмия ден при добри показатели на организма всеки един да започне да работи индивидуално, защото повече от три дни са фатални. Тоест не са фатални, но се отразяват на формата на всеки един спортист. Особено за футбола, където по два пъти седмично има мач и специфично натоварване. Големият спорт също се адаптира към тази пандемия и вирус и на тези, които позволява физическото състояние, започват да работят индивидуално още след 6-7 ден, естествено без това да се отразява на хора около тях, които са здрави.

Кедъра: Бих искал да допълня и, че адски зависи от това как караш болестта, защото, ако я караш безсимптонно и нямаш физически проблеми можеш дори във вкъщи да продължиш да поддържаш формата си. Въпросът е, ако има някакви усложнения и по-дълго време висока температура. Тогава нещата наистина са зле, отразяват се зле и започва да се губи мускулна маса и тонус. Да се надяваме, че всички български спортисти, които карат този вирус, няма да имат тежки симптоми, а ще минат леко през болестта и ще се върнат обратно на работа, за да доставят удоволствие на своите почитатели.

 

Каква Олимпиада може да очакваме догодина? Идва Олимпиада в Токио през 2021 г., а постоянно спортисти излизат от строя?

Кедъра: Искрено се надявам да има олимпийски игри – знаете, че те са спирали само когато има война. Японците вложиха страшно много пари, но въпросът е, че един спорт, който и да е било той и едно шоу (театрално представление или концерт) не могат без публика. Това е най-гадното нещо в момента – зрителите не могат да са съпричастни, а спортистите или артистите не могат да получат от енергията на своите почитатели. Това е най-неприятното нещо, което рефлектира върху спортната индустрия, защото лишава отборите по света и в България от възможността да контактуват с феновете си, но и генерира пари от билети и клубен мърчендайз – екипировка, фланелки и принуждават всички да гледат мачовете по телевизията. На мен ми се искаше много и се надявах това нещо да приключи сега и през есента вече да го няма и да си живеем по стария начин. Очевидно не е така и трябва да се съобразяваме и да спазваме тези мерки за социална дистанция, ако не искаме да се усложнят повече нещата. Макар че и да се разболеем всички е добър вариант, но тогава влизаме в теорията на Чарлз Дарвин за естествения подбор и доста хора със съпътстващи заболявания ще пострадат. Виждам трудна ситуация от тази гледна точка и слава Богу телевизията и телевизионните и рекламни договори продължават да крепят индустрията и тя върви. Бях в Бургас на мача Черноморец и Рилски Спортист от НБЛ и повярвайте ми не беше много приятно в абсолютно празна зала, макар че доста хора на пейките на двата отбора са ми приятели като Васил Евтимов и Михаил Капитанов и да стоя в една абсолютно празна зала и да знам, че всяка дума, която казвам, може да се чуе от играчите на пейката в една стерилна обстановка. Спортът без публика не може и заради това се моля в най-скоро време да приключи тази криза и тези рестрикции, за да може да видим спортът в истинското му великолепие и контактът между състезатели и зрители. Да видим и Олимпийските игри в Токио и европейското първенство, което ще се проведе в различни държави и градове. С пълни стадиони, много фенове и страхотните емоции, с които сме свикнали.

 

Тити, какво искаш да кажеш на тези, които искат да се занимават с баскетбол и в момента са на възраст, в която трябва да вземат решение кой спорт да изберат (9-10 годишни например)?

Ще започна с клишето, че няма неоценен труд. Всяко едно дете естествено трябва да има късмет и талант, но без труда и неговото себераздаване няма как да постигне необходимите резултати. Аз съм най-яркият пример – не успях да се реализирам като баскетболист, но пък това запази в мен огромната амбиция и късметът, който съм имал и възможностите, за които Кедъра спомена. Сигурно много съм искал да се развивам, сигурно и много мои колеги са искали да се развиват, но не са имали възможности. Аз имах късмет по време на демокрацията бързо да натрупам пари и се върнах там, където ми е сърцето и душата, а именно баскетболът. Моето сърце е баскетболната зала – баща ми е бил баскетболен съдия, съпругата ми е баскетболистка, децата ми тренират баскетбол. За мен ежедневието е невъзможно без думата баскетбол и смятам, че всяко едно дете трябва да знае, че трудът, който полага, дори и да не успее да го материализира и реализира като добър баскетболист няма да остане загубен, защото успехът е начинът да се научиш да побеждаваш и дисциплината, която получаваш от спорта, е основата на всеки един бъдещ успех! Човек трябва да вярва и да бъде непреклонен – когато е най-трудно и много близко трябва два пъти повече да се мобилизира. Това възпитава в него и енергията на непримиримостта, защото в живота на всеки един човек има страшно много моменти, в които трябва да се вземе това решение. Тази воля, която може да се възпита в човек и да я притежава в по-голямо количество, минава именно през трудности, които си преодолял в спорта! Ако не успеете да станете добри баскетболисти може да продължите да учите за треньори и може пък там да имате голям талант.

Кедър, какво би искал да кажеш на хората, които искат да се занимават със спортна журналистика във времена, в които спортът като че ли страда в България?

Кедъра: Това, че спортът страда е безспорен факт, но не означава, че човек, който иска да се занимава с нещо, не трябва да преследва мечтите си. Аз не съм смятал, че ще ставам спортен журналист – исках да стана баскетболист, треньор. Просто обстоятелствата се стекоха така и попаднах на правилното място в правилното време и видях, че това ми дава енергия и ми се извади много повече състезателният дух, отколкото в дните, в които тренирах баскетбол. Аз на практика не разбирах нищо от баскетбол преди това, научих всичко за този спорт чак след като се отказах. Искам да кажа на всички, които искат да се занимават със спортна журналистика, че трябва да инвестират в себе си и знанията си. Както казваше покойният ми баща (казвал го е на Вера Маринова, а не на мен) – за да си добър спортен коментатор (това е еманацията на спортната журналистика, защото може да си репортер, водещ или да пишеш в някой сайт) трябва да имаш кладенец в главата си. За да станеш добър спортен журналист не трябва да се интересуваш само от резултатите във Висшата лига на Англия, Калчото, Бундеслигата или да си супер фен на Барселона… Не можеш да станеш добър спортен журналист само, ако се интересуваш от един вид спорт. Можеш да станеш добър анализатор, ако си бил професионалист. Трябва да имаш много сериозна обща култура, да четеш, да знаеш и да се интересуваш. Да знаеш, че днес освен много футболни мачове, на които хората залагат, има и важни срещи от Националната футболна лига в САЩ и, че може да ги гледаш свободно по някой от немските канали. Да знаеш, че започва тенис турнирът Sofia Open, че има още събития по света и т.н. Да се интересуваш широкоспектърно от това, което става в спорта – да четеш книги и да слушаш музика, защото заставайки пред микрофона не знаеш кога всички тези фондове в главата ти ще ти потрябват. За каквото и да е в този свят, дори да си метач, трябва да има адски много желание, амбиция и стремеж към самоусъвършенстване. Това са основните принципи за всеки един бизнес и професия – ако не влагаш нещо от себе си и чакаш другите да ти помагат, то ти си обречен и няма да постигнеш нищо в живота и в професията, на която си се посветил. Казвам го в качеството си на безработен от една година, защото въпреки всички усилия, които съм положил, аз не мога да упражнявам своята работа постоянно – търся работа „на парче“.  Започнахме с този български баскетбол, слава Богу, понеже той е една от най-големите любови на живота ми. Това важи и за Тити, който казва, че ако главата му се разреже ще се види отвътре една оранжева топка. Въпреки всичко, което ми се случи в последната една година, смятам, че това време не е отишло напразно. Удовлетворението от това да си бил част от големия спорт, да си бил осем път на олимпийски игри и да си бил посредник между огромните спортни събития и зрителите – това е едно удоволствие, което се отплаща в годините. През тази една година брах плодовете на тази отплата, запознавайки се с много хора, които казаха, че са били вдъхновени от това, което съм правил през това време. Трябва да се работи, да влагаш усилия, а не да си мислиш, че ябълката просто ще падне от дървото по закона на земното притегляне и гравитацията.

 

Тити Папазов: С две думи трябва да напълниш кладенеца!

Кедър, смятах да не те питам за тази тема с напускането на БНТ, но ти вече я загатна…

Кедъра: Беше ми много спокойна и готина тази година, с жена ми ходихме на море за един месец за първи път откакто сме заедно, което е от доста време. Но остана лека обида от пренебрегването на всички тези усилия. В крайна сметка делото на давещите се е дело на самите давещи се и лека полека, стъпка по стъпка, се връщам в бизнеса. Ще водя предаване в радио „София“ и отивам за малко в радио бизнеса. Не съм преставал да съм свързан с радиото, макар и с онлайн радиостанцията „Тангра мега рок“  където водим предаването „Джитбол“ с наш близък приятел и човек, с който Тити е учил в 127 СУ – Никола Стойнов – Коко. Правим това онлайн предаване всеки петък – абсолютно безвъзмездно и за удоволствие и познавам спецификата на радиото.

Какво ще кажете на почитателите на спорта в България в тежки дни като идващите, защото за съжаление тази криза няма да свърши скоро… ?

Тити Папазов: Със сигурност и те са потърпевши, но преди всичко да мислят за своето здраве и своите семейства. Сега е моментът, когато могат да обърнат повече внимание на съпругите си, защото в много съботи и недели много от тях са гледани накриво. Във всеки минус има и някакъв плюс – рано или късно светът ще се стабилизира и ще преодолеем тази пандемия и отново хората ще са там, където могат да са най-полезни за нас, спортистите. Ние пък ще се стараем по всякакъв начин да ги наградим с положителни емоции – трябва търпение. Има приоритети в живота – здравето е преди емоцията, свързана със спорта, така че нека преди всичко да мислят за своето здраве и здравето на своите близки. Има време и съм убеден, че рано или късно отново ще сме заедно!

Кедъра: Мога да кажа на всички, които обичат спорта, да продължат да го обичат и да се интересуват от него. Да трупат знания в кладенеца и да се интересуват не само от това, което става в българския футбол, защото това е основната тема в България, а в крайна сметка има толкова много великолепни спортове, които заслужават да им се обърне внимание. Въпреки че това на Тити за обръщането на вниманието на жените звучи като шега, може да е добър начин да се увеличи естественият прираст на населението, ние и без друго нямаме много хора в страната напоследък. Да се пазят всички и живи и здрави до нови срещи!

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *