Васил Георгиев с прякор Васко Кръпката е известен български певец, китарист, автор на множество песни. Той е фронтмен и създател на легендарната софийска група Подуене Блус Бенд, която се заявява като първата блус група на родната сцена. 

Васко Кръпката започва музикалната си кариера през 1980-те, свирейки като барабанист в група „Паралел 42“ в Скандинавските страни (1984 – 1986) и „Старт“ на Мими Иванова и Развигор Попов (1986 – 1989).

Васко Кръпката води радиопредаването за блус музика „Карай да върви, това е блус“ първо в радио Мила Голд и по-късно в радио Star FM. Предаването е спряно през 2010 г. Кръпката е водещ и на телевизионно предаване със същото име по телевизия СКАТ, в което кани и представя млади рок и блус музиканти и групи. Предаването се излъчва на живо от студиото на СКАТ в София всеки четвъртък от 22:30.

През 2010 г. издава албума Емигранти, темата на който е духовната и физическата емиграция.

Две от песните на Васко Кръпката се изучават в учебници по музика „100 години рокендрол“ и „Нека бъде светлина“.

На 24 май 2018 пет от текстовете на песни на Васко Кръпката, „Комунизмът си отива“, „Кучето на крайния квартал“, „Нека бъде светлина“, „Ден след ден“ и „Емигранти“ влизат в Библиотека на Конгреса на САЩ, в алманаха „Любослов“, годишник на българските писатели в САЩ и по света.

В музикалната история на България той остава в наследство емблематични албуми, превърнали се в учебници за редица музиканти след това. 

Къде беше на 10 ноември 1989 г.?

Карах си Москвича такси, още се водех барабанист на група „Старт“, вече бях направил „Подуене блус бенд“ и имахме два концерта зад гърба си – първият беше в затвора, където имах близък човек и организирахме концерт там. Карах такси и когато разбрах, че Бай Тошо е паднал бях най-щастливия човек и отидох да празнувам и до ден днешен празнувам с кеф, че Бай Тошо падна.

Чу новината в таксито ли?

Не, качи се една пияна жена и каза: „знам, че Тодор Живков падна“. И аз и отвърнах: „да, бе, много си се напила“, но тя каза, че е сериозна. Закарах я и моментално се прибрах и пуснах радио „Свободна Европа“ и „BBC” и тези тайни станции, които слушахме тогава, които казваха истината за разлика от нашите медии. След това вечерта съобщиха новината и по нашето радио и телевизия, но аз вече знаех и пиех шеста ракия.

Как се отрази на музикантските среди този момент на смяната на властта?

То беше постепенно, не беше изведнъж, защото тогава бяха времената на т.нар. „перестройка“. Тогава вече стената се клатеше и кой караше частни таксита, кой си отваряше гараж да си направи сервиз. Аз напуснах група „Старт“ точно с тази мисъл, че е дошло време да си направя собствена група, която да изпълнява блус и рокендрол, който дотогава беше забранен като форма, защото е блус схема, която е създадена в САЩ и в България беше неудобна. Неслучайно няма нито една българска група преди промените, която да е изсвирила чист рокендрол през 80-те години. Има само един или два класически рокендрола – на Георги Минчев „блажени години“, който е 1988 г. Причината е, че тази форма на музиката беше неудобна.

Свирихте ли ги по гаражите тези песни?

Естествено! Свирехме ги по гаражи, мазаета, аз например с група „Старт“ свирех преди да излезе Мими Иванова, която стана солистка на групата, Deep Purple, Rainbow. До 1988 г. все още имаше т.нар. комисии, които оценяваха песните. Свалянето на режима стана постепенно – почнаха митинги, където хората идваха да бутат системата. Ние, музикантите, също бяхме там с цялото си сърце и душа и грам не съжалявам за това. Това беше уникално излитане, нашият Woodstock, нашата очаквана среща с много хора, които искат свобода. Майната й на политиката, аз не съм бил там заради политиката. Същото важи и за Георги Минчев, Вили Кавалджиев (един велик български глас – българският Джо Кокър), „Щурците“. Аз бях никой, бях долу с едни барабани и само виках. Отидох с една китара при Георги Минчев и му казах: „бате Гошо имам едно парче комунизмът си отива“ и той каза „веднага се качвай да го изпееш“ и аз се качих и балонът се спука. Двайсет или двеста хиляди (не знам точно колко бяха) искаха да ме носят на ръце, аз бях герой за тях, защото изпях това, което те искаха да чуят. Оттам се започна с първите ни песни – „бюрократ“ например. Преди да падне стената нямаше как да пееш за бюрокрация.

Как се чувствахте тогава, след като ви ограничаваха толкова?

Намирахме си начин, както и сега. Рокаджиите винаги сме живеели не благодарение, а въпреки властта. Тогава бяхме по-потиснати, нямаше къде да свирим, докато сега в София има 45 клуба за жива музика. В някои от тях има по 1000 места, във Варна също има клубове за жива музика. Ние винаги сме си били бунтари и винаги ще бъдем и това е въпреки властта, а не благодарение на нея.

Не ви ли използваха по някакъв начин?

Категорично не, защото ние свършихме чудна работа и аз не съжалявам. България е много различна и колкото и хората да мрънкат и да съжаляват, плачейки, че едно време е било по-евтино, ами то и по турско робство е било още по-евтино. България върви напред кой каквото ще да разправя. Миналата 2019 г. бях в Австралия и Нова Зеландия и свирих на българите там. Каквито коли има там, такива има и във Варна. Това означава, че все пак българите сме направили крачка напред – българи има по целия свят. Това не съм го и мечтал, не съм си и представял, че дъщеря ми ще отиде в Америка, ще се влюби, ще се ожени и ще си дойде в България да живее. Тя се върна тук, след като живя в Америка 8 години и каза, че в България и е по-добре да живее, отколкото в Америка (дойде тук заедно с американския й мъж).

Имате ли спомен как си намирахте музика преди да падне „Желязната завеса“?

Имаше един човек Славчо Лазаров. На „Подуене“ трамваят завиваше около неговата къща, в която живееше под наем. Спомням си, че заставаше на вратата и преценяваше : „ти сигурно ще искаш Боб Дилън“? И аз му отговарях: „да, искам Боб Дилън“. Имаше няколко стаи, в които имаше различни плочи и ги записваше на касетка. Той ни правеше запис срещу левче. По това време (1980-та) работех като автомонтьор в такситата и съм изработил за една седмица 5 долара. Работиш, криеш се, за да смениш 5 долара на улицата, с риск да те арестуват за контрабанда и с тези пари си купуваш касетки. Отиваш в Кореком, оглеждаш се, защото и там нямаш право да пазаруваш. Взимам една касетка от Кореком, тя струва 3,5 лв. и продавачката ми връща един „Тоблерон“ и една консерва и каза „айде, изчезвай“. И аз се чудя каква е тази консерва и я попитах и тя ми каза: „бира бе, глупак!“. Дотогава не знаех, че може да има бира в консерва и кенче и това ми беше първият допир с тези неща. Покрай касетката отидох при Славчо Лазаров и си записах „Led Zepellin” и концерт на Боб Дилън. Когато баща ми ме изгони от вкъщи, беше една зима, си казах, че трябва да си взема нещо и аз си взех тази касетка – най-скъпоценното нещо в моя живот. В един момент баща ти те гони от вас, ти трябва да напуснеш и за секунди да си вземеш нещо, което ти е скъпоценно и аз взех тази касетка. За нас търсенето, намирането и слушането на музика беше животът. Музиката дава криле и спасява, дръжте се за музиката и рокендрола и ще бъдете вечно млади.

Как се промени музиката в България за тези 30 години преход?

Музиката в България винаги е била една сладникава поп музика, която не ме е интересувала и винаги ме е докарвала до повръщане. Обичам Led Zepellin и Pink Floyd. 70-те обичах Rolling Stones и сега 2020 пак ги обичам. Тази музика е толкова богата и има толкова албуми, че няма да ми стигне този живот да изслушам всичко. Така че аз си живея с тази музика и в същото време правя моя си, с която живея много добре. Обикалям България и света, измислил съм парчета, които ще останат в историята със сигурност – две от тях вече се изучават в учебниците – „нека бъде светлина“ и „100 години рокендрол“. Имам 5 песни в Конгреса на САЩ и нашите песни ще останат. Тук обаче се зароди някакъв порочен шоубизнес от някакви посредствени хора, представители на пост-текезесарската силиконова субкултура.

Чалга?

Чалга е хубава дума, навремето имаше чалгаджийски и цигански оркестри, които бяха страхотни. Но те убиха всичко в този бранш, при нас не толкова.

Мутренските години влияеха ли на рокендрола в България?

Влияеха, трябва да ви разкажа за един от най-тъжните ми дни като музикант. Беше 1994 г. и имах 3 албума на пазара – „комунизмът си отива“ (ако тръгнем във Варна може би всяка трета къща има тази касетка, издадена от същия този Славчо Лазаров, който стана издател и издаде нашия първи албум и се продаваше много добре).  Първоначално свирихме по митингите за 0 лева – изцяло за идеята, но лека полека започнахме да продаваме албуми. Вторият албум беше „кучето на крайния квартал“ – велико парче, което ще остане в историята – един минорен български блус. Третият албум беше „нека бъде светлина“ и започнаха продажби – хората почнаха да си купуват касетки за колите. И ми се обаждат 1994 г. от склада и ми казаха: „бате Васко, ела да си прибереш нещата, дойдоха други началници с бухалки и казаха :тук ще има друга музика“. Отивам и намирам кашон, на който пише: Васко Кръпката, приготвен да се маха. Друг кашон, на който пише: Янка Рупкина, също приготвен за изнасяне. Теодоси Спасов, „Атлас“, „Медикус“, Валя Балканска, „Щурците“, „ФСБ“ – музика… Всичко беше приготвено и на рафта вече имаше: „ръгай чушки в боба“, „дънките ще ти цепна“ , „на теслата дръжката“, спомняте си този период. Всичко това беше наложено с бухалките, народът не го пожела, народът си го купи. Направиха бизнес от това нещо, но народът можеше да си купи и Янка Рупкина, и Валя Балканска и резултатът е налице – от цялото нашествие на тази простотия днешните деца в България не знаят коя е Янка Рупкина, не знаят коя е Райна Кабаиванска. Те смятат Моцарт за бонбони и Бетовен за куче. Това се случи благодарение на тези хора с бухалките, които спряха този подем, но това беше само до някои години. Сега ги няма никакви и не можеш да ги чуеш – онзи бръснатият от онова проклето шоу ще става политик, където му е и мястото и нещата се наместват, но наистина бухалките спряха културното развитие за един момент и българските момичета в 6 клас масово приличаха на проститутки. Сега вече не останаха само тези, на които животът им е такъв.

Преходът според вас колко дълго продължава, можем да го наричаме още 100 години така? Докога ще продължава или вече е приключил?

Много пъти ме питат: „Васко, кога ще си отиде комунизмът“? Той си е отишъл, ние живеем в капитализъм, който е осъществяван от комунисти и техните деца. Живеем в едно време, в което всеки е свободен да намери своето късче небосвод. Комунизмът си е отишъл, но предпоставките за неговото завръщане са навсякъде. Затова гледайте напред и нека никой никога не ви създава чувството, че трябва да се връщате назад. Светът и България вървят напред, ние сме свободни и това е най-важното. Имаме избор и тези мутри, които ни управляват, те не са дошли с калашниците като на 9 септември 1944 г. – те са дошли с избори, така че опичайте си акъла и това е вечна мисия и няма край. Преход? Някои го наричат преход, други казват, че това е криза или излизане от криза – това е вечна мисия и борба между доброто и злото.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *