отец Василий Шаган: „В Молдова бесарабските българи нямахме възможност да учим български “

Здравейте отче, къде бяхте вие когато се случваше промяната от социализъм към демокрация в България и по-конкретно 1989 – 1990 г.? Къде ви завариха вас тези събития?

В казармата

В казармата в Молдова?

В Монголия – аз служих в съветската армия и не можах да ползвам своята отпуска, тъй като в Молдова, откъдето съм родом имаше война. Следователно ние не можахме да се върнем във вече отделяща се Молдова, в която имаше военни действия, защото имаше опасност да останем там и да не се върнем в казармата си. Следователно знаех за всички промени, макар че бях в Монголия по това време.

Като приключи военната ви служба се върнахте в Молдова?

Да, и веднага кандидатствах в Софийската духовна семинария през 1991 г.

Защо не продължихте в Молдова?

Това е новата възможност, която придобихме бесарабските българи – да учим в България. През 1990 г. се даде възможност на младите българи от всички краища на света да учат в България, а по-късно дори да придобият гражданство. Това е може би едно от най-хубавите неща, които България направи още в първите години на демокрацията за своите сънародници по света.

Много сме чували за това колко бесарабските българи обичат България. Вие имате съзнателни спомени и отпреди 10 ноември 1989 г. Как беше тогава, можеха ли българите в Молдова да пътуват свободно от Съветския съюз в България?

Системата беше съветска навсякъде в целия съюз – без да определяме дали тя беше добра или лоша. Всички съветски граждани, в това число и българите, имаха право в паспортите им да пише, че са българи. Никой не ни отнемаше това право, но нямахме възможност да учим български език. Нямаше български училища, изобщо не се преподаваше майчиният ни език.  Аз никога не съм учил български в Молдова – говорех го със семейството си. Там живеем компактно, тоест общуваме помежду си на български език. Не съм имал възможността да изучавам българската граматика например. Начинът, по който говоря днес, съм го придобил тук, в България. За което впрочем съм много благодарен, тъй като българите в Молдова все повече губят своя майчин език. Имам чувството, че ако не направят нещо по въпроса ще го изгубят, защото са много силно повлияни от руската и молдовска култура и език. Нямаха възможност съветските граждани да пътуват свободно до България и социалистическите страни, но много хора използвата т.нар. карти. Сестра ми например дойде в България с таква карта когато беше на 20 години и беше много щастлива. Тъй като България се отличаваше от останалите съветски страни за нея беше като „пробив“ – да отиде в чужбина, на запад.

Как ви се стори тази нова, вече демократична България когато пристигнахте тук през 1991 г. ?

Очаквах нещо по-различно и по-хубаво, но все пак видях това, което е различно в тази менталност, която се проявява в това, че българите с България имаха много по-силна жажда за свобода. Те много повече се бориха за нея и я осъзнаваха като необходимост. Аз бях участник във всички тези промени, които ставаха на площадите. Хората изразяваха решително и осъзнато (което е много важно), невинаги водени за носа, а съзнателно се бориха за своята свобода и демокрация. Българите тук, за разлика от нас в Молдова, по-ясно осъзнаваха от какво бягат и какво искат да полчуат.

Как се отрази на църковния процес тази промяна на режима?

 Църквата от една страна придоби възможност свободно да проповядва Евангелието и вярата си, но в същото време много бързо влезе в т.нар. разкол, без да поясняваме кой го предизвика или защо с еслучи това. Според мен беше много грубо вмешателство на външни фактори, но в крайна сметка църквата достойно премина през този труден период. Точно тогава се появиха много добри духовници, беше време на полугонение срещу църквата. Тя не беше издигана в култ от правителството – дори обратното. Именно в това състояние БПЦ придоби възможност да остане такава, каквато е – невинаги обласкана от правителството. Това е много хубаво, защото тя запази своята скромност и чистота, което е едно от най-важните неща за християнството. Друг въпрос е, че покрай това се получиха и някои белези и рани в църквата, които породиха някаква апатия в духовниците и християните. Този период продължи твърде дълго и не се намери това вдъхновение за решително проповядване на Евангелието, както е в други съседни държави. Дали това се дължи на фактора български феномен, с който ние обичаме да се утешаваме? Например, че са ни виновни турското робство и страшният и дълъг комунизъм? Трудно ми е да съдя, но явно българите по някакъв особен начин изповядваме християнството. Друг е въпросът тази особеност добра или лоша е. Аз например виждам много добри неща в това.

Много хора казват, че преходът е бил състояние, в което хората са се учили в движение. Как се случи този период от гледна точка на църквата? Тя учеше ли се по същия начин, по който и хората са го правили за това какво представлява демокрацията например?

Безусловно се учеше, но тя никога не е преставала да бъде църква. Тя може да е била затворена в рамките на една комунистическа държава, но църквата има Вселенски характер и на други места по света е била свободна. А и Евангелието е едно и също – и в рамките на затворената комунистическа държава, и извън нея. Тя винаги се е ползвала от него. Затова през комунизма християните са живеели на основа на Евангелието. Друг въпрос е, че в църквата тогава влязоха много млади хора, с които сме учили в Семинарията. Те буквално „горяха“ да станат свещеници и бяха искрени, чисти и ентусиазирани. Тази глътка въздух, която дойде с демокрацията, даде възможност да се появят тези хора и да станат свободни в своята вяра и творчество – в свободата на словото например. Според мен това са много важни неща – правото да бъдеш свободен. Всеки един от нас има този вътрешен потенциал – да бъде творчески изявен и именно това се случи в църквата. Точно заради това в момента имаме сериозна плеяда свещеници, които станаха семинаристи в началото на демокрацията.

В Молдова имало ли е такива моменти от 1985 г. го 1990 г. когато хората да са искали да сменят системата и да се откъснат от социалистическия строй?  Както е било в България със зараждащите се протестни движения в Русе например?

Не си спомням такива моменти, дори съм склонен да мисля, че не е имало. Ако е имало, то те са били в другите центрове по-нависоко в СССР – например в Москва. Дисидентските движения там са много силни сред хората на културата, изкуството, литературата например. Те са факт, но са били премахвани много бързо и хората са били изгонвани от страната, за да не могат да разпространяват своите „гнили „ идеи сред комунистическия народ. Ние бяхме обласкани от лъчите на светлото комунистическо бъдеще – имахме такова детство. В СССР тоталитаризмът беше толкова силен, че хората преснатаха да мислят за възможността да живеят по друг начин. Те и по-малко знаеха какво се случва в другите държави, но сега си давам сметка, че е имало дълбоки вътрешни движения и копнежи. Това полека лека е идвало като един сериозен валяк, който е нямало начин да не дойде и на тези територии и да се случи тази свобода. Дали да обвиняваме Горбачов или да кажем, че аварията в Чернобил е била фактор да се случи разпадът на СССР – това са много въпроси за спор.

Как беше Молдова в църковно отношение когато живеехте там? Това реално са първите 18 години от вашия живот?

В Молдова беше много трагично положението, храмовете почти навсякъде бяха затворени или разрушени. В родния ми град храмът беше разрушен още 1967 г., а в радиус от 40-50 км нямаше никакъв действащ храм. Затова, за да можем да бъдем кръстени или да можем да ходим на Литургия трябваше да ходим в църквата в Болград. Там имаше два храма – единият беше съборен, а другият действащ, но той беше само един и за огромна област. Спомням си, че за големи празници се събираха хора от различни краища на областта и храмът беше препълнен, макар че беше огромен. Знам, че в други области също е било така.

Имало ли е моменти, в които да са ви преследвали затова, че сте вярващ? В България е имало такива случаи на Великден в храмовете?

Навсякъде ги е имало тези преследвания. Самият факт, че храмът е бил разрушен и всичко е заличено – както се казва  „религия няма, Бог няма, религията е опиум за народите“, винаги е имало такива преследвания. Спомням си, че в нашия клас имаше едно момиче, което беше баптискта и тя беше много по-преследвана от нас, православните. Сега си давам сметка защо – защото православните бяхме мнозинство и нашите учители например също са били кръстени тайно. Самите ние гледахме по друг начин на протестантите, а те също са били гонени, както бяхме и ние. Техните пастори също са лежали в затворите, имало го е гонението, но лично аз не съм го усетил върху себе си, тъй като в по-осъзнатите ми години 1980 г. – 1985 г. беше „време на стопляне“ на отношенията, а и аз пожелах да уча в Семинарията, след като завърших казармата. Тогава дойде свободата и не е имало никакво преследване спрямо мен, макар че решението ми изглеждаше странно за хората, които ме познаваха.

Кога ги възстановиха в Молдова тези духовни институции като Семинарията?

Буквално веднага, там промените започнаха след 1988 г. когато Руската Патриаршия честваше 1000 години от покръстването. Това беше преломният момент за ново възраждане на църквата. Спомням си, че в нашия град идеята за възстановяване на църквата се зароди именнто 1988 г. Тогава хората започнаха да мислят в тази насока, да пишат писма до институциите, а с идването на новото време нямаше нужда да се търсят такива специални разрешения. Демокрацията не е новото нещо за света, когато правилно я разбираме може да ни изглежда като нещо ново и различно, но най-новото нещо за света и човечеството е раждането на Христос и той е най-голямата ценност за света и хората, защото именно той е поставил основните маркери за промяна и какво трябва да е отношението ни един към друг, към света и към Бога.