Чавдар Вельов Червенков е български офицер, военен разузнавач, дипломат и политик.[1] Той е началник на РУ-ГЩ (службата за военно разузнаване) през 1991 – 1992 г. и министър на вътрешните работи през 1994 – 1995 г
Вие сте бивш военен разузнавач – разкажете на нас младото поколение какво представляваше военното разузнаване на България по време на комунизма?
Бих желал да се презастраховам малко. По този въпрос е писано много в последните 30 години и имам чувството, че някои хора може би съзнателно проявяват неразбиране. Все пак с две думи – всяка уважаваща себе си държава поддържа определени структури (в това число и военното разузнаване). Става въпрос за полиция, вътрешна сигурност, армия, като в това число влиза и военното разузнаване. По учебник задължението на сътрудника е да предоставя на военното и държавно ръководство информация по важни въпроси и да помага за вземането на адекватни решения. Това е, ако се приема буквално, което може да се прочете и в приключенските романи. На практика в живота невсичко е така, както е написано в тези книги – особено по отношение на разузнаването. Имах шанса да работя във военното разузнаване в един преходен период, който настъпи след 1970 г. Тогава работата на военното разузнаване беше да се броят въоръжения и да събираме информация за техните количества и качества. След 1970 г. в ръководството на военното разузнаване изкристализира идеята, че това не е достатъчно. В модерния свят, в който живеем, решенията се взимат от политиците, а военните изпълняват тези решения. Така че тогава се направи една преориентация, като целта беше да се добива не само военна информация, а военно-политическа такава. Дори бих казал, че имаше по-силно ударение върху политическата.
Тоест политиците са тези, които взимат решенията и ние трябва да имаме предварително информация за това какви решения и намерения би имало дадено политическо ръководство на една враждебна на нас държава. Става въпрос обаче за периода на Студената война, когато светът беше разделен на два блока военно-политически – това бяха НАТО и Варшавския договор. Ние имахме шанса или малшанса да бъдем към Варшавския договор. Това определяше както задачите на българската армия, така и на военното разузнаване. Трябваше да има максимално количество военно-политическа информация за нашите противници (съседните ни страни от НАТО).
Каква е разликата между агент на Държавна сигурност и разузнавач? В България службите придобиха много негативно име след 10 ноември 1989 г. заради определени звена на ДС – разкажете ни повече през вашата лична призма на човек от структурата на службите какво трябва да знаят младите за тази разлика?
Има разлика в терминологията в Западните страни и при нашите служби от сферата на държавна сигурност – работещият в тази сфера и сътрудничещият на тези служби се наричаше агент. Според нашето разбиране (на военното разузнаване) агент може да бъде само чужд гражданин, който предоставя услугите си на нашето разузнаване. Естествено не е тайна, че сме ползвали и услугите на български граждани. Те обаче не се наричаха агенти, както наричаха представителите на органите на Държавна сигурност, а се наричаха сътрудници. Най-общо може да се каже, че работата, която те са вършили е сходна. Разбира се характерът на въпросите, които са изяснявали е различен при нас и при тях. Има съществена разлика в наименованието. За нас агент може да бъде само чужд гражданин, който доброволно се е поставил в услуга на българското разузнаване и предоставя информация и т.н. Бих казал, че тази практика, която е широко наложена в западните страни, се принесе и при нас и сега служителите на ДАНС са агенти (наричани са специални и какви ли не агенти), така че тази терминология остана, но доколкото знам във военното разузнаване се използва старата класификация – тоест агент може да е само чужд гражданин.
Битува мнение, че България е била под заплаха от страна на Турция и това е една от причините да започне т.нар. „Възродителен процес“. Има ли нещо вярно в тази теза или това са слухове?
Този въпрос не е напълно изяснен. За периода когато се случи това (1984-1989 г.) не мога да говоря от позицията на длъжността, която вземах тогава, защото този въпрос за провеждане на Възродителния процес беше взет на високо политическо равнище от Политбюро и Тодор Живков. Ние дори не бяхме ангажирани по никакъв начин – бяхме малко като чужденци в собствената си държава по отношение на информацията от кухнята за този процес. Спомням си когато тръгнаха приказки в обществото, защото това не можеше да се скрие, че на едно събиране на личния състав на военното разузнаване при Пето управление дойдоха някакви другари от ДС да ни обяснят за какво става дума. Те ни разказаха как всичко върви по мед и масло, как българските граждани от турски произход с радост посрещат преименуването и няма от какво да се притесняваме. Истината обаче се оказа малко по-различна, после дойде и времето на 1989 г., голямата екскурзия с всички последствия за страната ни, някои от които отекват и до днес.
Говори се, че в този период, особено 1989 г. когато тръгна изселническият процес и заваляха критики към НРБ, Тодор Живков е търсил подкрепа, но не е намерил такава сред социалистическите страни. Затова я потърсил във ФРГ, където той имаше доста добри икономически връзки. След като е поставен въпросът за подкрепа на България по темата тогавашният външен министър Геншер му казва: „г-н Живков, разбирам добре това, което правите, но вие сте закъснели със 100 години“. Нека хората сами да си направят изводите. Между България и Турция има изселническа спогодба, според силата на която български граждани от турски произход могат да заминават за Турция и този процес след 1950 г. е текъл непрекъснато. Нашата държава е правила опити да намали броя на хората от турски произход в страната, но Турция е приемала политика да приема само прираста – в страната да има постоянно едно и също число български граждани от турски произход като техен резерв. Те са български граждани, но те най-добре биха могли да кажат какво им е в сърцето.
Питам Ви този въпрос, тъй като с Възродителния процес се спекулира 30 години от страна на ДПС и се играе с етническата карта, което е много опасно. От тази гледна точка Ви питам дали е имало някакъв риск за страната?
Не мога да коментирам какви са били точно причините, за да не заблудя някого. Очевидно е имало доста причини – тогава България и Турция по силата на разделението на двата блока бяхме потенциални противници. При един евентуален конфликт двете държави щяха да се сблъскат военно. Всичко, което се правеше в армията като мероприятия, беше насочено към това как да действа страната при евентуален въоръжен сблъсък. Нямаше друг потенциален противник – Турция и до известна степен Гърция, за която обаче оценката беше, че няма да има сериозен конфликт поради особената политика, която водеше Гърция тогава.
Къде бяхте Вие на 10 ноември 1989 г ? Къде Ви завари Вас самата новина?
Сградата на Военното разузнаване и особено кабинетът, в който аз работех, бяха така разположени, че имах директен изглед към „Бояна“. Ние знаехме, че се провежда пленум на Политбюро. Той се провеждаше в една зала в сграда 1 на резиденция Бояна (където сега е НИМ). От моя прозорец на 9 етаж се виждаше прекрасно тази сграда, а залата беше осветена. Знаехме, че нещо ще се случи, но какво точно нямахме информация, научихме в 18:30 по новините по БНР. Честно казано аз и моите колеги на нивото, на което бяхме, нямахме информация какво точно ще се случи. Много години след това при разговор с журналисти някои от тях са ми казвали, че още на обяд да знаели, че Живков ще бъде свален. Това още веднъж идва да покаже, че българското военно разузнаване не разузнава България или то не знаеше какво ще се случи тогава.
Тоест не е имало заплаха за страната по това време, за да не знаете?
Е, заплаха … Това беше една маневра на част от партийното ръководство, което очевидно беше направило грешна оценка. Един опит да се спасят те и страната от това, което беше вече на ход в останалите социалистически страни – някой там горе си мисли, че на нас ще ни се размине. Известна е фразата на Живков :“да се снишим докато мине бурята, пък после ще се преустройваме“. Някой мислеше, че с този ход ще се сниши и бурята ще ни отмине. Така ми се струва на мен, но този процес беше необратим и нямаше как България да остане встрани от него.
Били сте министър на вътрешните работи във времето, в което ВИС и СИК вече бяха станали групировки. Имаше ли „чадър“ от страна на държавата и нейните представители – съдебна система, изпълнителна и законодателна власт по отношение на силовите групировки по това време? И кой създаде самите групировки?
Носят се какви ли не легенди, истината е, че държавата изчезна в един период. Аз съм говорил с представител на една от групировките (вече не е между живите) – беше ми интересно какви са тези хора. Той ми каза нещо подобно: „аз знам, че ако държавата реши ще ни смачка за един ден, но тя не ни пречи и ние си работим“.
Корупция ли седи зад това?
Това беше период когато всичко се променяше без много да се мисли. Тези момчета имаха свобода на действие. Позволи им се да натрупат огромен финансов ресурс за кратък период. На тях им беше по-лесно, защото можеха да си купят всичко – можеха да си купят полицаи. Имаше случаи при които полицаят през деня е на служба, а вечерта е охранител в стриптийз бар в заведение на мутра. Едва след 1997 г. (когато дойде правителството на Иван Костов) Богомил Бонев забрани тази практика. Близо седем години това се е прилагало. Хората, които са били на заплата при тези момчета, естествено, че са готови да направят услуга след това. Няма доказателства, но са писали по темата и ваши колеги, имало е разследвания за връзките с магистрати и прокурори. Държавата изпусна контрола върху вътрешната си сигурност и трябваше да мине много време докато нещата си дойдат на мястото. Междувременно тези момчета се ориентираха – имаха добри съветници адвокати и легализираха бизнеса си. Вече са почтени хора, а техните деца са завършили в Европа, говорят езици и нямат общо с бизнеса на бащите си. Това е практика, която и в САЩ е започнала така и там никой не пита за първия милион.
Трябваше ли да бъде извършена лустрация в държавата според Вас и, ако не защо?
За някои хора това е панацеята – те смятат, че ако е имало лустрация държавата е щяла да тръгне по друг път. Политическите ръководства в този период не набраха кураж да извършат лустрация, но ако ме питате „да“ или „не“ бих казал не, защото това ме засяга лично. Въпреки че и до ден днешен никога няма да приема приравняването на Военното разузнаване към службите от ДС. Ние сме вкарани в същия закон и сме третирани по същия начин – не би трябвало да се поставят хората под общ знаменател. Всеки случай трябва да се разглежда конкретно и следва хора, които наистина са злоупотребявали със своето служебно положение и са създавали проблеми на български граждани, да си понесат последствията. Не може да се поставят всички под общ знаменател. Военното разузнаване е обслужвало правителство под ръководството на партията. Питал съм, ако между двата блока беше възникнал конфликт, какъвто риск имаше няколко пъти, дали турските бомби щяха да различават комунистите от демократите? Ролята на разузнаването е да има максимално много информация за потенциалния противник, за да има страната готовност за конфликт – колкото повече информация имаш за подготовката на твоя противник, толкова по-добре. В една обстановка на блоково разделение военното разузнаване си е вършило честно и почтено работата – събирало е необходимата информация за противника.
А какво става с военното разузнаване след идването на демокрацията? Имало ли е влияние от руски агенти към български такива?
Теории на конспирацията колкото искате, но като изключим последните две години и експулсирането на няколко руски дипломати, обвинени в шпионаж, до този период не е имало никакви доказателства за разузнавателна нерегламентирана дейност от страна на чужди дипломати. Същото важи и за дейност на български граждани, които са ги подпомагали. Четох в медиите, че руските дипломати са получавали информация и са се срещали с български граждани, но не разбрахме кои са тези български граждани.
Нали има тайна? ДАНС събира информация, дава я на Прокуратурата, тя повдига обвинение и го предоставя на Външно министерство, което експулсира дипломатите, обвинени в шпионаж? Нали има някаква тайна за чуждите граждани, а за българските може би ще има друга процедура, която да следва оттук насетне?
Имаше няколко такива случая – единият е в Полша, където разкриха един бивш военен, а съвсем скоро имаше и в Белгия такъв случай – бивш белгийски военен е предоставил информация на руското разузнаване. Името му обаче е оповестено публично, същото е и в Полша – полски гражданин, който е предоставил информация на руското посолство, тоест участвал е в шпионска мрежа и обществото беше информирано. Тук всичко се затваря до съобщението за експулсирането на двамата руски дипломати. Ако те са си набирали сами по някакъв необясним за мен виртуален начин информацията, ами щом има такава възможност в страната естествено, че всеки ще се възползва.
Каква е процедурата, за да бъдат експулсирани чуждите дипломати? Правилно ли постъпиха институциите или избързаха?
Ние научаваме само крайния резултат и не знаем детайлите от кухнята. Има Виенска конвенция за дипломатическите отношения, която урежда въпроса за имунитета и задълженията на дипломатическите служители. Ясно е, че те не трябва да нарушават законите на приемащата страна, но също така е ясно, че във всяко посолство има дипломати, които вършат такава работа и събират информация от различен характер. Тя може да не е само военна информация, а икономическа такава. Даже понякога икономическата информация е много по-ценна от военната, ако се върнем в историята назад имаше скандали и между страни-членки на НАТО, които се разузнават взаимно, но главно в икономическата сфера. Особено активен в това отношение е Израел и имаше проблем със САЩ, но тъй като Израел е негов ценен партньор в Близкия изток се търси начин да се смекчи скандалът. Все пак е факт, че Израел работи активно и набира икономическа информация. Това подпомага националната икономика (този вид шпионаж).
Събирането на тази информация не е ли заплаха за националната сигурност? Касае се до модернизиране на армията, най-вероятно относно закупуването на изтребителите Ф16?
Всяка информация, която не е публична, конфиденциална е и е за служебно ползване от ограничен кръг от хора, които се занимават с тази работа, е заплаха за националната сигурност. И когато имаш доказателства, а той има имунитет и не можеш да го осъдиш и затвориш да излежи присъда, според Виенската конвенция се обявява за персона „нон грата“. Там няма обяснения и не може да се обжалва. Дава се 48 или 72 часа срок и съответното лице трябва да напусне страната.
Каква ще е реакцията на Русия? Ще има ли реципрочна реакция?
Те казаха и предния път, че ще има ответна реакция, а не се случи нищо. Сега също първата реакция беше такава, ще изчакаме, ще видим. Струва ми се, но няма как да се прогнозира с точност, че тъй като е за втори път руснаците няма да подминат случая и дето се вика „за честта на пагона“ ще изгонят един-двама души от нашето посолство, за да има реципрочност.
Споменахте за Израел, а възможно ли е да има представители на чужди служби в България, които да не са от страна на Русия, а на НАТО или Израел например.
100 на 100. Присъствието на чужд разузнавач в България на страната „X“ не означава непременно, че той ще води разузнаване срещу България. Той може да използва нашата територия, за да разузнава друга страна. Ако има граждани на някоя страна, която ги интересува – в България както знаем има много руснаци по морето. Хипотетично американското разузнаване може да има представители, които да работят с тези руснаци, а не с българи. За България няма с какво да ги изненадаме, но може да търсят подходящи хора сред руския контингент, които да свършат някоя полезна работа за техните служби, така че всякакви възможности има.
Излезе информация, че става въпрос за закупуването на още 8 изтребителя F16, с което те ще станат общо 16. Премиерът Бойко Борисов се срещна с посланик Херо Мустафа по тази тема.
Отдавна се говори, че тези 8 са ни недостатъчни и в перспектива ще закупуваме още 8. Сега се разбързахме. Четох един коментар след срещата с представители на Дженеръл Даниелс, че с това, което премиерът обяви, че ще бъде изпратено запитване за още 8 самолета, които ние ще купим, всъщност си е купил четвърти мандат. Сега върви закупуването на договора за бронираните машини за 1,5 млрд. и както вървят нещата пак американците ще бъдат „фърст“, така че мандатът ще се бетонира.
Да, но това е в разрез с подкрепата, която американското посолство изрази за протестите в страната?
Не е имало подкрепа на протестите. Посланик Херо Мустафа каза, че това са вътрешни работи. Да, те подкрепят свободата на изявата, но кой ще бъде премиер и коя партия ще управлява си е наша работа и те не се месят.
Да, но от това което казвате излиза, че с един договор с външна намеса (неофициално) премиерът на България се бетонира за още един мандат?
Така излиза и така ще стане.
Да, но ако бяха избрани за ремонт старите Миг-ове пак щеше да има недоволство, че се гонят чужди интереси?
Те се ремонтират, там има едни 80 млн. лв, които са отделени и май са похарчени. Както и СУ 25 щурмовите самолети, които ремонтираме в Беларус. Там още 80-100 млн. Всъщност старата съветска техника се поддържа и модернизира. В предишни мои интервюта съм казвал, че съм фен на самолета „Грипен“. Не защото президентът Радев е за тях, а смятах, че след като беше поставено като единствено условие към новия самолет да изпълнява задачи по “Air policing” (охрана на въздушното пространство). Не ставаше въпрос, че ще се бием с някой, тоест ще водим военни действия. Сега също не е ясно с кой ще водим бойни действия (можем само да гадаем).
Но ние така или иначе трябва да си модернизираме армията, което е и една от клаузите ни като член на НАТО?
Трябва, но самолетът „Грипен“ не беше никак лош. За онези пари, които тогава се въртяха в публичното пространство, бяха предложили 10 самолета и икономическо сътрудничество. Ако имате време проверете как стои този въпрос в Унгария. Какво направи Унгария като взе „Грипен“ на лизинг и какво получиха като икономическо сътрудничество – получиха завод за битова техника, който създаде около 1000 работни места. Печалбата от този завод изплати техните самолети и те им излязоха без пари, а им остава 1 завод и 1000 работни места. Това ни се предлагаше и на нас. Никой не смееше първоначално да каже, че решението за избор на самолет няма да е икономически целесъобразно, а ще е политическо, както стана накрая. Ако ни бяха казали: „вижте какво, решението ще бъде политическо“ – този, който ще ни подкрепя най-добре и в перспектива ще ни гарантира сигурността, от него ще закупим самолети. Тогава нямаше да има никаква драма – да, ясно е от кого ще купиш самолети. Нито Франция, нито Швеция може да ти гарантира сигурност. Тогава се говореше за икономическа целесъобразност и такъв беше проектът „Грипен“. Ако тогава бяхме подписали въпросния договор, за който имаше и решение на парламента, тези самолети вече щяха да са в България и нашите пилоти щяха да летят на тях и вече можехме да мислим за следващия самолет. А сега не съм сигурен дали заводът все още работи, който трябва да произведе въпросните F16- блок 70, които ще дойдат тук 2023-2024 г. В крайна сметка решението е политическо и икономиката остана назад. На първо място излезе политиката.
Това пак ли е сблъсък между Русия и САЩ на територията на България, както е с енергетиката например?
Русия постепенно ще губи влияние, ако въобще има някакво влияние тук. Те се опитаха с други инструменти – опитаха се с Южен поток, но не стана. Сега през Турски и т.нар. Балкански поток е другият път, по който тя влиза. Ако този проект завърши успешно, тя ще се настани трайно при нас по отношение на преноса на газ. Тази тръба, по която ще тече газ към Сърбия, Унгария и Западна Европа, ние разчитаме да вземем някакви такси, за да си изплатим този тръбопровод, който строим с наши пари. Той трябва да се напълни, но кой ще го напълни? Засега единствената възможност е това да е Русия. Има и други имагинерни източници, но при тях става въпрос за след повече години. Така че, ако това се реализира не може да игнорираш руското присъствие по този начин. За въоръжението е ясно, след като ние сме станали член на НАТО, то е смешно да се мисли, че ще купуваме руско въоръжение. Ние сме бедна страна, която не може да си позволи да купи това, което й се иска. Ще поддържаме докато можем старата съветска техника, докато съберем сили да купим нещо ново. Почваме с тези самолети, които ще ни излязат солени, ще се купят бронирани машини и старите БТР-и ще отидат за скрап. Но има още много техника – свързочна, инженерна техника, артилерия, зенитни средства. Велизар Шаламанов, който беше служебен министър на отбраната, а навремето беше зам.-министър на отбраната, прави разчети, че за да се модернизира изцяло нашата армия, която не е кой знае колко голяма трябват 12-15 млрд. лв. Тези пари ние не можем да ги спечелим, да ги заделим и с тях да купим техника. Или трябва да стане бавно в течение на 10-15 години, или да теглим кредит, за да купим ново въоръжение (както се случва в последно време).
Защо трябваше да бъдат нарязани ракетите „СС 23“ като една от клаузите за присъединяване към НАТО?
Тази ракета, с този обсег на действие, около 400 км, срещу кого да я ползваме? Поддръжката е скъпа, а перспектива да я ползваш за нещо – няма.
Има носталгия към съветското въоръжение и “СС 23” ?
Да, навремето си беше добра ракета, но сега нямаме нужда от нея – срещу кого ще я ползваме? Тя е ефектива като й сложиш ядрена бойна глава. С конвенционална бойна глава е едно гюле със 100 кг взрив. Ще събориш 3 къщи и какво? Срещу кого ще я ползваш? В същото време поддръжката й е скъпа. Може би не се обясни достатъчно добре не обществото како става. Реформата в армията не се направи по най-добрия начин и затова има носталгия, неразбиране и неприемане на някои действия. Ясно беше още през 1990 г., че е непосилно за страната да поддържа 105 000 армия, а с тези спомагателни служби и гражданските служители в армията тя беше към 140 000 души – това е огромен брой хора, които трябва да храниш.
Да, но сега сме в другата крайност където дори ст. „Българска армия“ не може да се напълни с нашата редовна армия и затова военният министър Красимир Каракачанов предлага да се върне наборната армия. Вие какво мислите по тази тема?
Искам да отворя следната скоба. Още 1992 г. имахме проект в Генералния щаб за поетапно съкращаване на армията – не ударно, както предлагаха някои министри, а поетапно, за да не се създава социален проблем. Ако съкратиш огромно количество военнослужещи (офицери и сержанти), те са научени да служат в армията и нямат алтернатива навън в живота и друга гражданска професия. Увеличава се броят на безработните и се създава социално напрежение. Бюджетът няма пари, за да ги издържа, някои от тях напуснаха армията млади и дори нямаха години за пенсия. За да не се създава социално напрежение имаше идея по-плавно да се намалява числеността на армията. Филип Димитров обаче не прие – уплашиха се. Един от министрите (няма да му споменавам името, не е между живите вече) каза: „г-н премиер, те военните искат ние да поемем отговорността“. Имаше два варианта – от 105 000 да се намали на 80 или 60 000 като първи етап. Ние настоявахме да се съкрати на 60 000 в първите 3 години, след това още, за да се прецени и види как това се отразява. Естествено, че правителството трябва да поеме отговорността, кой друг да я поеме? Не се разбра кой да поеме отговорността и страната ни, както в други сфери загуби 6-7 години в умуване. Армията си остана така и започна да изнемогва. Нямаше храна за войниците – те се пускаха в отпуска в петък до понеделник. Да си отиват вкъщи да ги хранят майка и татко, защото в казармата няма с какво да ги храниш, а зимата да ги топлиш. Както и в икономиката впрочем – набързо се взеха някои решения, а други не се взеха. Мотахме се 5-6 години докато интересните чужди и западни инвеститори отидоха в Полша, Чехия, Унгария и Словакия, а ние тук се правехме на интересни и пропуснахме момента. Затова сега сме на това дередже и затова премиерът мечтае за автомобилен завод, но скоро няма да се случи, защото навремето те отидоха в Чехия, Унгария, Полша.
“За” или “против” сте връщането на наборната армия?
Според мен както Геншер е казал на Тодор Живков, че е закъснял със 100 години, тук сме закъснели с 20 години. Този въпрос трябваше да се реши когато се реши от „раз“ да се премахне наборната служба и да се мине на професионална, без да е ясно какво точно ще стане. През 1992 г. на посещение у нас беше началника на Генералния щаб на Белгия, която беше започнала процес на професионализация. Пред нас стоеше този въпрос, ние още го изучавахме (какво и как ще става, предимства и недостатъци). Белгиецът ни каза така: „ние бързаме, но да ви кажа много внимавайте. Ако си мислите, че утре на порталите на поделенията ще се наредят дълги опашки от качествени младежи, много се лъжете. В армията ще дойдат хората, които никъде другаде не са могли да намерят реализация. Имайте предвид какъв материал ще получите и как трябва да го обучите, за да си постигнете целите, което се и случи в общи линии. Липсата на 5-6 000 души си стои непрекъснато, въпреки оптимистичния тон на г-н Каракачанов, който твърди, че процесът е овладян – колкото напускат, даже малко повече постъпвали, но реално 5-6 000 души ги няма. С въвеждането на наборната служба това е един начин да се запълни празнината. Който би се хванал да бъде доброволец с тези 6 месеца обучение, след което да бъде в резерва, той ако е взел такова решение ще стане професионален войник. Не виждам разлика между професионалния войник, който да дойде в армията и да искаме да го назначим, за да служи определен брой години, и виртуален доброволец.
Може да не му харесва да бъде войник, но да иска да знае и да види какво е това военно обучение. Тъй като има големи критики към нашето поколение, децата на 90-те, че нямаме военно обучение, за което ние нямаме никаква вина. Но ние сме критикувани затова, че не сме карали военно обучение. Да речем, ако аз искам да се запиша за такова и да бъде доброволец, но след това не ми хареса, ще мога да съм карал военно обучение, а не да съм професионален войник. Това не е ли по-добър вариант, отколкото задължителната казарма?
Някъде към 1989 г. 1990 г. (когато вече беше ясно накъде се отива и онзи страх изчезна) започна да се говори по редица въпроси много хора критикуваха наборната служба като 2 загубени години за младежите и „черна дупка“ в живота. Все пак се създава един резерв от хора с някакви умения и навици за боравене с оръжие и военна техника. След 1991 г. стана ясно, че нямаме нужда от този огромен контингент. В България мобилизационният ресурс беше такъв, че при пълна мобилизация армията трябваше да стане към 550 000 души. За всички тях в складове се съхраняваха дрехи, обувки, оръжие, боеприпаси. Всичко, което е нужно за един цивилен гражданин да бъде облечен и маскиран като войник. Някои от тези служили граждани бяха периодически викани в запас за преобучение, особено в някои войски, където постъпваше нова техника. Но това нещо просто нямаше смисъл – този огромен ресурс да се поддържа просто, за да имаме голяма армия и да се хвалим с нея. Трябваше да се намери някакъв начин – преминаването изцяло на професионална армия създаде проблема, че липсва резерв. Този огромен резерв, който го имаше, с времето минаха 30 години, а мъжете по това време бяха военно-задължени до 50 – 55 години и всички тези, които тогава са били на 20 години, вече не са в резерва. Тази фиксидея на министър Каракачанов (за връщане на наборната казарма и възможността да се създаде резерв) е от много години, не е от сега. Все пак нека опитаме и ще видим какво ще се получи, колко ще бъдат кандидатите и т.н. Мисля, че покрай идеята на министъра една група от хора са се „облекли“ в документи, закони, нормативни актове. Така стана навремето и с професионалната армия – никой не направи по-широко проучване какви са нагласите в българското общество. През 1992 г. министър на отбраната беше Димитър Луджев, който имаше идея до септември 1992 г. да завърши с реформата. Една от идеите му беше професионализация на армията. Казах му, че идеята е хубава и има такива държави, в които това го има. Великобритания, Канада и САЩ бяха единствените страни със 100% професионална армия, а по този път вървяха Белгия, Холандия, Дания и някъде имаше смесен принцип. Казах му: „дай да видим какво мислят българските граждани по този въпрос“. Ние си говорихме помежду си, четяхме информация, която беше възложена на военните аташета, които ни казваха как е в другите държави, но исках да видим какво мислят младежите в 11 клас и дали искат да станат професионални войници и да видим какво мислят техните родители, какво мислят войниците, на които им предстои да се уволнят. След като те знаят за какво става дума в армията и са стояли 2 години в нея и може да останат като професионалисти. Предложих да се направи широко социологическо изследване и да анализираме нагласите. Ако са положителни няма проблем да се премине към професионална армия, ако са отрицателни обаче очевидно трябва да се набележи някакво мероприятие, което да промени нагласите. Това обаче не се случи. Аз направих в едно от поделенията на военното разузнаване такава анкета сред младежите, които трябваше да се уволняват – те бяха 95 души. Измислихме 10 въпроса и от тези 95 души само трима отговориха, че биха станали професионални войници, което е около 3%. Само един от тях обаче безусловно каза „Да“, защото обича армията и войската, а другите двама бяха изредили един куп условия, при които биха останали като заплата, жилище и др. битови въпроси. Българското общество не беше готово – то до последния момент и не беше питано. Просто се прие законът, отмени се редовната военна служба и въпросът приключи. Сега нямаме резерв, а е имало страни, в които винаги е имало смесен принцип – такава е Дания. В Дания има професионална армия, а всички други младежи минават военна подготовка за 6 месеца.
Каква трябва да е военната политика на България оттук насетне?
Вижте, ние не сме Швейцария, която е неутрална страна и води собствена военна политика. Нашата военна политика и всичко, което правим в областта на отбраната и сигурността, трябва да се съобразява със съюзническите задължения като член на НАТО. Тоест ние трябва да сме в състояние да изпълним ангажиментите, които имаме към съюза. Трябва да поддържаме определени формирования в постоянна бойна готовност, както за мисии в чужбина, така и за намеса в кризисни райони.
Какво мислите за случаите с отравяне с „Новичок“ на Скрипал и Алексей Навални?
На този въпрос се наслушахме след случая „Скрипал“, а след това имаше и един трагичен случай с една дама, която почина, защото по невнимание се беше напръскала с „парфюма“ Новичок. Имаме случаи и у нас със собственика на фирмата „Емко“ – Емилиян Гебрев, който също беше отровен през 2015 г. След като създателят на това бойно отровно вещество, който в момента живее в САЩ, още след случая „Скрипал“ ни разясни неговите характеристики, аз съм изключително изненадан, че вече за трети път от известните ни случаи „Новичок“ се употребява неуспешно.
Това възможно ли е?
Не знам… Според мен употребата на „Новичок“ трябва да доведе до летален край на хората, спрямо които е употребен. Скрипал бяха излекувани, Емилиян Гебрев също, макар че там имаше съмнения и дискусии дали е точно от този вид или е подобен, но така или иначе като химически състав е сходен. И сега имаме случая с Навални, който много бързо се възстанови, така че какъв „Новичок“ е това просто не мога да разбера. Струва ми се, че „Студената война“ под една или друга форма продължава. Някъде четох, че едва ли не Русия трябва да бъде благодарна на разширяването на НАТО към нейните граници, защото това повишавало нейната сигурност. За съжаление обаче руснаците не го възприемат така – те го приемат като заплаха към тяхната сигурност и има такива реакции. Те отговарят симетрично, трупайки войски на своята западна граница. По отношение на „Новичок“ ми се струва, че някой не иска отношенията с Русия да се нормализират.
Кой?
Ако се върнем в историята, да речем в 19 век – Кримската война, тогавашните велики сили не са искали Русия да излиза към Черно и Средиземно море. Стремежът винаги е бил Русия да се затваря към сухопътната си територия, да няма достъп до световния океан и да оказва влияние. Държавният секретар на САЩ Майк Помпео отново ги обвинява, че активно работели на Балканите. Какво работят на Балканите? Не знам дали работят по-активно от САЩ. Отправят се взаимни обвинения и очевидно някой от великите сили не иска да се успокои обстановката. Трябва да е ясно, че руснаците не са като другите европейци. Западните партньори не разбират достатъчно тази особеност на руската душа – руснакът е готов да живее в мизерия, но да има силна армия и да бъде най. Има имперско самочувствие, Русия е била велика сила с тежест в света, събитията в последните 3 години я изместиха, но на тях им се иска отново да са на това място и правят всичко възможно светът да ги признае за велика сила. Трябва да има баланс на отношенията, който не се случва и избива в напрежение. Особено в актуалната обстановка не е полезно за нито едно от обществата. В този стремеж да се натика Русия в ъгъла големите страни (като САЩ) пропускат Китай. Във военно отношение, ако не сега, то до 3-5 години, проблем номер едно на Запада ще е Китай, а не Русия.
Коментирай